*Една трогателна, слаба история за миналото с най-силния избор за бъдещето…*

     Това не e коледна история, но е също толкова специална и светла. Това не е празнично, но пък е делнично и завинаги…

     Годината е 1935, а датата трети октомври. Тогава се ражда моят дядо – Стенограф Николов, който е кръстен на неговия дядо по бащина линия. Той е работил именно като ‚стенограф‘ и затова Владимир Николов Спасов (бащата на дядо ми) решава да го кръсти - Стенограф, Графа.

     Действието се развива в тогавашна България, бедна, но сплотена, празна, но шумна от детска игра. Селото, в което се ражда и израства Графа се казва ‚Опицвет‘. Населявало се е от около 1000 човека. Къщата е била стара на един етаж и със скърцащи врати. Имало е две стаи, едната по-малка за родителите, а другата по-голяма, за да могат да спят децата. Радвали са се на скромна кухничка, в която имало десет чинии, десет чаши и две тави за готвене. Както споменах в предходния пасаж, бащата на дядо ми се е казвал Владимир Николов Спасов, а майката – Седевка Йорданова Спасова. Едни хора, дръзнали да създадат семейство в трудни, мътни времена. Голямо семейство  с пет деца,  от които - двама братя и три сестри. Главният герой в тази история е именно единият от синовете - Графа. Вече възрастен Човек, който въпреки всички трудности в изминалите години, обожава живота си и ни казва да го живеем, защото е един. И да се обичаме, не само по Коледа, а всеки ден.

     Едно време, в което децата са играли на улицата, а не на дивана пред екрана. Играли са на  ‚Чилик‘ (игра с  пръчки, в основата на която е кой по-надалеч ще  хвърли пръчката). Играли са на жмичка в дворовете на къщите си. Едни тъмни, пусти, но прекрасни дворове, в които има къде да се скриеш, но не от себе си, а за усмивката от играта.

     Всеки дом си е имал фурна, изградена от тухли в самия двор. Със слама са се затопляли фурните,  за да се нагреят тухлите, а след това майката е месила и пекла хляб в нощвите. Правила е по петнадесет хляба, за да има какво да ядат. Гледали са животни, за мляко, сирене, яйца, вълна, кожа и месо. Една крава, девет овце и петнадесет кокошки. Имало е традиция във всеки двор да има и по едно прасе, за да могат за Нова година да го заколят и да е пълна софрата. А след това  кожата на прасето се опъва да съхне и седи така пет, шест месеца и от нея са си правили цървули, за да имат обувки. Просто обувки…

     Периодът е на трудни години, след Втората световна, след  девети септември 1944 година. Ясно е, че са живели бедно. Онези времена и пет деца… Онова, което се случва е първо в средата, после в главата. Бащата е бил военен в запаса, а думата е била всичко, което има. Коледният му подарък за децата е бил панталони от вълната на овцете, за да имат топла, нова дреха за зимата. А при малчуганите е било дивашка благодат, въпреки че са ходили на училище с торбички в ръце, а цървулите от прасето на краката. Нямало я е суетнята…

      Без ток, без вода, само с четири бунара в цялото село, Графа харесва детството си. Казва, че е било чисто, усмихнато, сплотено и запомнящо се.  Един за всички и всички за един. Улиците били кални, трудно проходими, но той е обичал зимата. Много сняг е валяло тогава,по седемдесет сантиметра натрупвало.  Правили са си пътеки да могат да минат хората, та и животните след тях. На газени лампи тихо стояли у дома, но с чиста съвест си пеели песни за Коледата.

     Най-хубавият му спомен от детството са именно празниците и то коледните. Слагали са в ъгъла на едната стая слама, отгоре голяма родопска покривка и там се нареждали постните  блюда. Сърми, стар боб и колачета. Тогава, в Опицвет, е имало седем кръчми и от там са си взимали вино и греяна ракия. На Бъдни вечер баща им е палил кандило , обикалял стаите и пеел песни. Черно- бяло и празнично, бедно и уютно, тъжно и усмихнато, студено и истинско. Лентата на миналото.

     1948, 1950 са години, в които не е имало стопанства. Всеки си е имал имот и всеки е работил в и за него, в името на семейството. В Опицвет Графа е живял  до петнадесетгодишната си възраст, именно до 1950 година, когато се образуват ТКЗСЕ-та (Трудово кооперативно земеделско стопанство). Всъщност детството му е по времето на социализма, да. Тогава цялото село става едно общо звено. Имало е председател на ТКЗСЕ-то и той го е  разделил на отделни четири бригади, за да може да има работа за всеки. Три полеви бригади и една зеленчукова, за да има колективна работа. Без никаква техника и машини, само животните и голите им ръце.

     Така, времето си минавало, с  много труд, лишения, но и с чиста съвест и добра дума помежду им. Докато в една слънчева събота Графа, който е заклет фен на ‚Левски София‘, както и на Васил Левски и изобщо всичко, което е синьо, решава да отиде с негови приятели от Опицвет в София да гледат мача между ‚Левски‘ и някакъв македонски отбор на тогавашния стадион ‚Юнак‘.  Времето било хубаво, помни, че било май месец. Тръгнали си доволни от мача, хванали са трамвай номер две и решили да отидат в ‘Централни хали‘ да си купят нещо.  Влизайки в ‚Халите‘ срещу тях се озовали пет момичета, прекрасни девойки.  Стенограф спрял на стъпалата и погледът му срещнал този на Пенка. Едно момиче на плитки, с униформа и лъчезарна усмивка. Отворена, закачлива, казва той, която им казала: “Ще купувате или ще умувате?!“ И така, в тази събота дядо ми срещнал първата си любов.

     Когато става на 18 години, преди да влезне в казармата, Графа заминава за София и чрез връзка с началника на ‚Транспортна пътна агенция‘  той става кондуктор. С чиста, спретната униформа, Стенограф работи една година по маршрутите из България. Една година, в която почти постоянно го придружава и Пенка. Те са заедно през цялото време до казармата. Не е имало ден да са разделени. Ликували са.

     Септември месец 1955 година, дядо ми получава повиквателно писмо за казармата. Месец по-късно капитан Танковски – строен висок и хубав офицер, по думите му, го взима от София и го води в Сливен, в 10-та танкова бригада.

     През 1956 година в казармата, първата година Пенка е отишла три пъти да види възлюбения си. Като на раздяла, тя му е обещала да го чака и след уволнението му да се оженят. След това е изчезнала за известно време и му е пратила писмо, в което е написала, че са я принудили  да се омъжи за свещеник.  Тогава така е било, нямал си много право на глас, камо ли на чувства. Родителите са вземали този избор. Обяснила му е, че не обичала този човек и не можела да спи от болка и гняв. Но с това писмо всъщност дядо ми разбира и приема, че  той е предаден от любовта си. Той е бил в казармата, не е бил светец. Той е бил човек на думата, той е вярвал, той е обичал, той е чакал…

     През втората година Графа става младши сержант Николов  с две нашивки и отново в една слънчева събота  зводният  командир вика в кабинета си Стенограф Николов. Казва му, че го чака едно момиче горе на портала. Казвала се Пенка. Отива той, тя го прегръща, целува, плачейки... Зводният командир ги вкарва в кабинета си и им дава ключове от квартирата му в Сливен, като им казал да прекарат една вечер заедно, като за последно, но неделя на обяд да са се прибрали. Така и направили, и изкарали една нощ заедно. На следващия ден Пенка имала бърз влак София-Бургас и трябвало да тръгва, а Графа решил да я изпрати на гарата. Локомотивът свирел, тя плачела, той плачел... и наистина разбрал, че това е любов, но тази любов просто не е завинаги.

     На 25.11.1957 година Графа се уволнява и се прибира в родния дом - Опицвет. Отново е зима и с един негов приятел решават да започнат да вадят камъни над селото, в една нива от три декара. Камъни за нова вила в Опицвет, сегашната ни. Година по-късно работата с камъните свършва и в един, този път дъждовен ден, преди Великден, ден от април месец, Графа отива с приятеля си в хладилния завод  „Антон Иванов“ в София.  Започва работа в термичен отдел като термист и там работи пет години.

     Отново минава сивата зима и идва цветната пролет. Дядо ми отново решава, че е време да отиде на мач на ‚Левски София‘ с приятели. На връщане маршрутът  е същият и спират на обичайното си място – ‚Централни хали‘. Влизат, пазаруват, но на излизане се сблъскват с една тълпа момичета, без униформи, цивилни и красиви, казва той. Даже помни колко са били…  десет на брой, сред които и баба ми Росица. Пак в слънчев ден, пак там, пак така, той среща голямата си любов. Помни, че била с широк поглед, румени бузки, зелена блуза и дълга пола на карета. Помни…

     От тогава те били неразделни. Нямали са нищо, дори една вилица, камо ли дом. Имали са се един друг и любов към живота. Но в един мрачен ден, докато се разхождали, Росица казала на Стенограф, че май трябвало да се разделят и не им е било писано…  Истината отново била друг мъж, за който я натискали да се омъжи. Някакъв грък. Графа ми каза, че когато е чул това отново: „нещо ме преряза“, разплакал се, обърнал се и си тръгнал. А всички знаем, че един мъж да се разплаче, значи е… истинско. Същата вечер обаче баба ми отишла в неговото общежитие и се разкаяла за думите си. Взела решение да бъде с него и да послуша сърцето си. Тогава той й обещал, че на 05.09.1960 (същата година) ще се оженят.  Разбира се, удържал на думата си.

     Братовчедката на баба ми им предложила да останат в нейния дом докато си вземат квартира в София. Там остават един месец, след това сестрата на дядо ми ги кани да живеят на улица ‚Софроний‘ при една възрастна дама, която не била много добронамерена. Там имало две стаи и кухня, бабата в едната, те в другата. Старата жена постоянно пушела, пила и се заяждала постоянно с баба ми Росица. Изкарват тежка зима там и през 1961 година, след Великден, баба ми разбира, че е бременна.  От там решават да се преместят  в  квартал ‚Надежда‘ в един сутерен, но за да бъдем по-точни, по-скоро в едно мазе.  С времето успяват да си закупят спалня, гардероб и печка. Обзавели са се преди да се роди леля ми, което е през юни 1961 година. По-късно, когато Графа започва работа в Кремиковци, а баба ми завършва курсове за кранистка, тя отново е бременна с майка ми.

     Баба ми си отиде не отдавна, бракът им продължи от 1960 до 2013 година. Това са 54 години брак, но не просто брак. 54 години истинска, споделена, мъчна, трудна, светла и тъмна, но завинаги Любов.  Много трудности са срещали, но огромната любов и зверското уважение, което са имали един към друг е запазило не само семейството им, ами и самите тях като хора, като човеци.

     Исках да разкажа не приказка, а реална история от миналото, но и за бъдещето, защото тя носи много. То е във Вас, в нас. То е, че ако не си го спомняш – Живота, който си имал, той отлита с вятъра. Голямата Любов е тази, която разпознаваш, без да си я виждал до сега. Просто като я видиш и знаеш, че не е нищо друго. За да е успешен един брак, трябва да се влюбваш много пъти, но винаги в един и същи човек. По-малкото е повече. Простотата в живота е най-сложното нещо. Ще сме щастливи всеки ден, ако се научим да виждаме красивото на сивото. Няма нищо лошо да търсиш старата, но вечна изтърканост в живота. Когато водиш битка, ранимостта е слабост, която е хубаво да се превърне в сила и амбиция. Най-прекрасното на деня наистина е да има на кой да го разкажеш вечерта. И всъщност за сродните души най-важното е да имат общо скривалище. Изкуството на Живота е умението да извисяваш обикновеното до необикновено. В основата е да се събудиш някоя сутрин и да си кажеш: „Повече нищо не ми трябва.“ И не защото имаш всичко, а защото имаш достатъчно.

     А за дядо ми… Това е един Човек, който обожава живота, който е над болката и суетата. За който любовта е вечна. Който още вярва в доброто и човещината. Покрай него и аз. Това е една душица, която се радва на слънцето и небето, както майката на детето. Попитах го:

-  Хубав ли е животът, дядо?!

     Той ми отговори:

-  Хубав е, сине. Най-хубав е, когато имаш някой, с който да се обичате.

     Няма как да съжаляваш някой, когато му се възхищаваш.

     Благодаря ти, дядо!

Сузана Башева

*А ти какво прави тази седмица?!*

   90 години Живот (хипотетично)! Това са 365 дни x 24 часа = 8 760 часа в една година. Умножено x  90 години =  788 400 часа ЖИВОТ (Амин!)  А ние го изхарчихме…

   Сметнете, ако искате, на колко години сте сега и грубо колко Ви остават.  Сметнете часовете, за да имате по-ясна представа до къде сте. Като имате предвид, че всъщност изобщо никой не знае кой за колко време е тук и там!  После вижте отново заглавието…

   Повечето дни през годината са обикновени. Започват и свършват без да оставят спомени. Повечето дни нямат влияние на развитието на Живота. Години наред хората чакат Животът им да се промени, а през цялото това време Животът чака те да се променят. Един от многото парадокси в света. Хаосът е вътре в човека,  понякога градът му е забранен,  в него има дупка от куршум, но и смях в тъжен ден…

   Ако не си щастлив и чакаш – какво точно чакаш и защо си го причиняваш?! Нима знаеш колко ще живееш, за да можеш да си позволиш да седиш и да ближеш рани?! Нима можеш да си позволиш да се отдадеш на апатия, бездействие и обсъждане на чуждите животи?! Нима имаш цял Живот, за да вземеш решение да рискуваш?! Имаш момента – тук и сега, имаш настоящето и би било по-полезно да мислиш 5 минути напред, а не 5 години, защото не познаваш утре, а плановете се променят през два часа.

   Кой си ти българино?!  Устата, която се моли или ръката, която помага?   Ти си този, който често казва: „ Не си струва човек да живее тук.“ .  Може би не си струва човек да живее, но при сегашното неразбиране на живота. А щом не си струва, измени живота си.  Ако едно място не ти е приятно, смени го, иди на друго. Ако тук не те обичат, открий любовта  другаде. Като обиколиш цялата Земя, все ще намериш едно място, което е определено за теб. Има българи, на които не им е отредено да живеят в България. Други са италианци, но намират Живота си в някое друго кътче на света.

      У българина има един елемент, който руши. Той, където и да спре, възрастен или млад, ще извади ножа и ще вземе тълпата да я прободе. Някой дърво ще накълца, някой камък ще хвърли, друг пък боклук ще натрупа. Знаете как, ако отидете на разходка в гората, едно от основните изречения е : „Как може?!“ . Та, това сме ние българите – хора на действието.   Кой си ти  българино?! Ти си още отчаян, апатичен, примирен, оплакващ се, но за сметка на това и работлив.  Въпросът е докато почнеш да правиш нещо и никога даром! Освен това е хубаво винаги да имаш стимул и ако може никой да не ти се пречка.

   Ти лесно се приспособяваш навсякъде. Тук, в България, си упорит, а навън – гъвкав. Ти си българин и си част от този свят, който е с краката нагоре. Свят, където има престъпления, убийства, нехайство, с които се парадира. Свят, в който тази седмица се чудиш в кой бар да отидеш, а другата в коя църква да запалиш свещ. Едно красиво, но покварено място, където баща убил сина си, майка родила и оставила бебето си в контейнер, свещеници  събират „дарения“, жени се продават за едно, две питиета. И как не, ако това е цената на свободата?!  Да, това го има по целия свят, но  всеки трябва да се интересува там, където е той какво се случва и, ако не му харесва, да се бори за някаква промяна или да търси себе си другаде.  Свидетелства за ненормалното устройство на битуването в България са всички институции, като се започне от здравноосигурителната, медицинските услуги и се свърши там, където „Съединението прави силата“…  Какво ни трябва, за да живеем спокойно, смирено и като бели човеци? Малко човещина, строги закони, истина и праведно отношение. Разбира се и борбен дух.

   От всичко казано дотук, преценете сами – кои сте Вие и как харчите Живота си. Няма лоши и добри хора, има просто човеци, които имат в себе си и добро и зло, така както има и мрак и светлина. Всичко в този Живот е равностойно, но дали ние така разбираме нещата е отделен въпрос. В крайна сметка понякога дори мракът се предава и отстъпва, когато запалиш свещ… Няма хубави и грозни места на този свят. Има просто различни и все прекрасни. Целта е да избереш това кътче, в което така ще живееш, че накрая като те попитат: „Кой си ти?  А какво прави тази седмица?“, да можеш да отговориш: „Аз съм българин. И съм ръката, която помага…“.

   Запомнете – както е отдолу, така е и отгоре. Където и да сте, какъвто и да сте, каквото и да имате – винаги ще Ви липсва нещо. Просто така сме устроени. Човек е свободен, когато се опитва да контролира единствено и само себе си, а не другите. Никой за нищо не Ви е длъжен в този Живот. Дори родителите, да. Сами избирате пътя, посоката, целта и мисията в Живота си. Ако нямате мечти, създайте си. Недейте да бъдете изтънчени, глупави безделници.  Научете, че  Вие работите за света, не той за Вас. Така без да имате очаквания ще получите това, което Ви се полага. Правете това, което Ви се отдава, така никога няма да сбъркате. Ако можете да живеете с провалите в Живота, които са част от нормалния начин на пребиваване, ще можете да живеете и с чудните му моменти. Не си създавайте малка, мръсна тайна и не търсете това, а създайте една голяма въпросителна, побъркваща до реторичност.

   Приемете (за по-добър сън),  че някои неща просто са такива… Едно семейство например, се разваля отвътре навън. Не обратното. Който и да се появи. Просто хората са такива каквито са и това, че след известно време виждаш друга част от същността им не означава, че някой има вина. Всъщност и на бухала идва време, в което  му омръзва да яде мишки и преминава на риба… Това е само избор, завой на магистралата, който шофьорът избира дали да направи. А, ако завие - от тук нататък пътят не е Ваш и трябва да смените посока. В този ред на мисли, престанете да се притеснявате за черна котка на пътя. Ще ви вълнува, ако сте мишоци, но вие сте друг вид.  Друга истина за спокойна нощ – умението да уважаваш всякакви убеждения, особено ако са несъвместими с твоите, е достойно за похвала и това е пътят към смирението.  Истината е, че в момента, в който приемеш нещо твърде лично – ти губиш. Колкото по-бързо си зашлевиш шамар, толкова по-песен ще става Животът ти. Кой е най-горчивият ти „хап“? Спомни си, вземи го, сдъвчи го, приключи го!

   По този повод,  за човешките взаимоотношения… Знаете ли защо е страшно да се обвържеш в днешно време? Защото в момента, в който го направиш Животът ти става реалност, не е съвкупност от планове, които в илюзията си, мислиш че можеш да контролираш. Не е това, на което си се надявал. Истински е! За Любовта… ще пиша друг път. Но това, което сега ми идва да споделя е, че определено има хора… боси по асфалта. Има други, за които Любовта е… два чифта развързани гащи и това им е напълно достатъчно. За мен има два вида Любов. Тази, която е независима от хора и обстоятелства. Без значение заедно ли сте, не сте ли, далеч ли сте, близо ли, приключили ли сте, не сте ли… Това е истинската безусловна Любов, която е завинаги! Тази, която ти е дала толкова много, всичко наведнъж, че не искаш, не опитваш да забравиш. Другата Любов е прецизираната, която е именно да обичаш в конкретни обстоятелства, които ако се разрушат и тя ще изчезне. Не защото не е истинска, а просто не е завинаги. Лесно е. Има веднъж в Живота момент, в който ти разклащат Земята, а в останалите - човек става бдителен. А бдителността е полезна за душата. Тоест - тази /втора/ Любов е дълго чакана и доста по-обмислена. Което я прави част от плановете ти, които обаче не винаги са успешно завършени, защото плановете се променят през два часа…

   Не се оставяйте ситуацията да Ви провокира и повлича. Изчакайте подходящия момент да кажете или направите… Приемайте неприличните предложения, защото благодарение на тях ние се чувстваме живи. Загърбете предразсъдъците си и започнете да живеете истински. Намерете си някой (ако нямате), който да Ви кара да виждате нещата различно и да бъде стимул, не пречка. Някой, който въпреки че няма пари, ще Ви заведе на казино. Купете си спомен, като си вземете  билет за някъде… Създайте си колекция от моменти, които Ви карат да се чувствате живи, защото имаме 788 400 часа ЖИВОТ (максимум).  А в действителност може би доста по-малко…

   Трите любими думи – Благодаря, Извинявай и Обичам. „Те“ е четвъртата любима… Казвайте ги и нека да е от сърце. Не забравяйте, че и учителите имат учители и се радвайте, че стените не чуват, а бутилките не говорят. Дори тухлата иска да се превърне в нещо, затова действайте. А когато сълзите Ви нямат адрес, пазете ги за себе си…

   Не харчете Живота си. Тоест – когато ситуацията за Вас е абсурдна, бъдете далеч от кавгите и тълпите, гледайте себе си. Когато получите рядък и ценен коментар от мъж/жена – оценете го, подарете усмивка. Вселената позволява на сърцето да порасне по-голямо, точно след като е преминало през голяма болка, затова не търсете вината в себе си или друг, бъдете благодарни, че сте чули, видели, разбрали. Използвайте пясъка за въргаляне и замъци, а не да си заравяте главата.

   Какво ще направите, когато всичките Ви мечти се сбъднат? Пожелавам Ви един Живот да не Ви стигне за всички! Не се заблуждавайте, моментният шок се понася по-добре със свити колене… Ако в работата Ви драскат колата, а в квартала Ви плюят в краката – осъзнайте се! Грешката е във Вас и със сигурност е поправима. Когато не можете да управлявате събитията, оставете те да Ви управляват, което не означава да сте безхарактерни празноглавци, а да се отпуснете в ръцете на Живота. По течението. Запомнете! Човек се променя поради два фактора в Живота – или е научил много или е страдал много. А може и двете накуп, така че не съдете хората. Гледайте себе си. Разберете – полу-знанието и полу-бременността са невъзможно състояние. Или знаете или не. И не се сърдете на никой, защото да сте прави само в очите на заспалите не е добре за будните . Нали знаете, че ние хората не сме моногамни лебеди, а акули – хищници. Вечно се гоним.  Ако си гледате в краката, падащи звезди няма да видите…

   Има истории, които, за да се разкажат, трябва да се заслужат. Затова, ако мислите, че си заслужават – борете се. Любовта не е като Дядо Коледа… Колкото и да сте разочаровани и невярващи… има я! На въпроса, който всички получаваме често: “Какво стана?“ - правилният отговор е… “Каквото винаги. Животът.“

   А ти какво прави тази седмица?! Откри ли нещо ново? Подари ли на някой усмивка? Направи ли това, което искаш? Отиде ли там, където желаеш? Обади ли се да чуеш любимия глас? Каза ли на някой „Благодаря“, „Извинявай“, „Обичам те“? Каза ли на някой истина за нещо? Направи ли един човек по-щастлив? Подари ли близалка на дете? Купи ли хляб на бездомен? Взели цвете на жената до теб? Заспа ли поне една вечер удовлетворен?

   Не винаги трябва да губите това, което имате, за да получите това, което искате…

   Животът не се повтаря! Пожелавам на всички нас – свобода в очите, сила в думите, твърдост в характера и любов към Живия Живот!

   Последна минута… А ти какво ще правиш другата седмица?!

  Сузана Башева

*Никъде не го пише...*

    Не просто самовглеждане, а размисли за мен, хората наоколо и света, в който сме станали това, което сме. Разсъждения и анализи, които не че не знаем, а просто не казваме на глас. Припомняне и отрезвяване в обремененото ежедневие. Като пилешка супа за душата. Хапнете.

    Историята на едни хора в този свят и сега, които се учат да живеят според желанията на сърцето, повлияно от вируса на безхаберието. Знаем, че на Земята има два типа хора. Това не са ‘мъжете и жените’, те са заедно, едно, поне би трябвало. Различните видове хора се делят основно на две групи. Едната гради замъци, другата руши с лопатата. Едните – пазители на морала, другите в сянката му. Човек не струва много в сравнение с големите птици и зверове. Човекът е по-страшен от тях. По-страшен от зло куче и от гаден грип. Достатъчно е, че живеем от морето, а убиваме братята си... А представяте ли си, ако човек трябваше всеки ден да се опитва да убие и луната? Пък луната бяга. Ами представяте ли си, ако човек трябваше всеки ден да се опитва да убие слънцето? Добре че не ни карат да убиваме звездите. С късмет сме се родили ние.

    Колкото до ‘мъжете и жените’ – вчерашните мръсници днес са властни жени. Еманципацията ни уби. Остана ни кожата, в която живеем. Мъжете се превърнаха в балерини, а жените в боксьорки – хипотетично. Ясно е, че силата на жените идва от това, че нищо и никой не може да обясни природата им, както твърди Оскар Уайлд. Но мощта, за която аз говоря, независимостта, идва от къде? От това, че няма мъже? Не. От факта, че повечето жени се бием в гърдите, че сме силни, че нямаме нужда от нищо и никой, че можем и ще се справим. Така е, така стана. Децата си отглеждат сами, работят, някои повече от мъжете си. Чистят, готвят, перат, гладят, струват. Крушки си сменят – царуват. Разбира се, че има и такива мъже, които попадат на жена, на която й се живее и не знае защо е родила. Оставя детето и търси диря след диря. Изводът е, че ако няма мъже – сами сме си го направили (поне донякъде). По default сме виновни, както за повечето неща. Озъбената амбиция за самостоятелност води до болка без упойка. Нещата са ясни, няма мъже - жени. Би било хубаво да сме равни. Мъжете правят пари, парите не ги правят мъже... Жените раждат деца, децата не ги правят жени... Но нека оставим силните жени и слабите мъже, нека да преминем на *rock school academy. Момчетата и момичетата – морално изтощените искат неморално удоволствие.  Днес похотливата купонджийка е забавна докато не повърне върху обувките ти и не изпадне в кома. След това става досадна. Ама нищо. Младите днес знаем, че дори да сме в канавката, пак ще гледаме звездите. Относно момчетата, те определено имат по-малко изисквания към девойките. Достатъчно е да са с висока лична хигиена, нисък морал, склонност към разврат и със занижени критерии към отсрещния пол. Ама, гледана пу*ка с цел продажба е модерно. И така, докато не стане мътна и кървава.  Но нека да не превръщаме болката в ежедневие...

    Малко по-сериозно... Минаваме на по-леко казана, но отново груба реалност. За да бъдеш гей ти трябва още един. Педе*аст може да си самостоятелно. Та, мъже - не съдете другата страна. Опитайте се да я разберете. За момичетата с рошави коси и жадни сърца (браво, за което) - прощавайте на к*чките. Не забравяйте, че тази война е до живот и не е честна.

   Много сериозно... Не знам за глобалното затопляне, но по-страшно ми се вижда глобалното затъпяване. Любов и съвремие в цифрово изражение... Медиатизация на личността и любовта... Единственото, което притежават някои хора е дързост, смартфон и способността да спят до дванадесет на обяд. Родени да се самоснимат... Дам, красотата може да спаси света, но дотогава идиотите ще го съсипят. Наистина, много важен ден в живота ти е денят, в който си се родил, но все си мисля, че още по-важен е денят, в който си разбрал защо. Ако не си, потърси... Това да знаеш за какво ставаш сутрин и за какво си лягаш е сила. Не може да нямаш никакви проблеми освен нарцисизъм и антисоциално поведение. Ама, явно може. Вярно, няма правилно и неправилно, но е хубаво човек да има четири основни принципа на характера – сила, ум, емоция и дух. Овладееш ли ги си господар на вълните. Всички произхождаме от морето, но не всички сме негови деца. Колкото по-голямо е разстоянието между вълните, толкова е по-голяма следващата вълна... И имаме две възможности, както обикновено. Да се разбием в скалите или да се слеем с природата. След като не можем да покорим Живота, можем да станем част от него. Живот без редовно общуване с природата е половин живот... И пътуването доста често може да е по-хубаво от пристигането... Пътувайте.

   Бъдещето не е реално... Зад всеки наш страх ще намерим късмета си. Не е хубаво да позволяваме на вчерашния ден да заема времето ни в днешния... Само ако се научим да присъстваме във всичко, което ни се случва тук и сега, ще бъдем винаги щастливи. Ако се пуснем по течението, а не плуваме срещу него. Ако се оставим на непредсказуемостта, която дебне отвсякъде и не знаем какво ни чака. Ако се научим да съчувстваме вместо да обвиняваме... Ако приемем, че всеки човек има един ангел в усмивката и хиляда дявола в ума, ще бъдем по-спокойни и широко-скроени човеци. Само ако са ни достатъчни стари найлонови шорти и огърлица от мидени черупки, само тогава ще сме свободни. Свободата... нелепият звън на нашата цивилизация. Само лишените от нея знаят истинското й значение. Чувства като страх и любов са сила, която трябва да бъде проумяна, както сме проумели теорията на относителността. Това са феномени, които ни отключват и определят посоката на живота ни. Сили, които променят времето и пространството, формират представата ни за самите нас. Всяка пресечна точка, всяка среща предполага нова потенциална посока. Всеки човек влиза в живота ни с определена роля, а когато тя свърши, той си отива. Толкова е елементарно и няма нужда на никой да се сърдим. Всеки си изиграва ролята във филма и не всеки идва, за да остане. Просто е хубаво да се научим, че Животът и хората в него ни дават това, от което имаме нужда, което ще ни бъде полезно. Като с книгите – взимаш назаем това, което ти е необходимо. Ако има страх – преодолей го, защото страхът и паниката са две различни неща. Страхът помага да оцелееш като го превъзмогваш. Паниката те убива. Притихвай – няма спещни задачи.

    Винаги ще има бедни и богати. Богато надарени, бедно надарени. Богати в любовта, бедни в любовта... Винаги ще има хора като фантом появяващи се, за да ти припомнят кой си и да те свалят на Земята. Винаги ще има хора, уютни като дом, които като ги прегърнеш ще знаеш – у дома си. Основният проблем у човечеството днес е в очакванията, които имаме от всичко и всеки. Няма ли очаквания, всичко ще е наред. Замислете се. Ако нещо или някой Ви дразни, то е защото имате или сте имали други очаквания. А не трябва. Никой никому не е длъжен в тоз свят. Очакванията ни пречат да се наслаждаваме на сегашния момент. Ако ги премахнем до минимум, ще бъдем по-свободни, по-спокойни и по-щастливи. Целта е да забравим какво ни е наранило, но да запомним на какво ни е научило. Онзи, който сме като човек, да говори с толкова висок глас, че да не се чува какво казваме. Не е необходимо да даваме обет за мълчание, но запомнете – не чувствайте твърде много и не мислите твърде много. Понякога трябва да замълчиш, за да те забележат и да изчезнеш, за да те намерят. В момента, в който започнем да свръханализираме, това означава, че отдавна сме стигнали до отговора, но не искаме да е той. Просто е хубаво да знаем кога да спрем, защото думите са като стъклата... Премълчаваш – боли, проговаряш – кърви. Дума прави дупка...

    Не гонете призраци, не питайте, ако ще игнорирате отговора. Не бъдете безотговорни към сърцата на другите. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към Вашето сърце. Не търсете ‘под вола теле’... Все едно да се взираш и да търсиш синята точка в небето.

    Запомнете - две неща консервират  хората  – злобата и наркотиците. Не ги разбирам много тия работи, но знам, че трябва да сложиш край на нещо, когато боли. Не след това, защото ще боли повече... А всеки накрая се оказва някой друг. И след това, живи с говеда на полето пасем и ‘шерваме’ самотата. Но самотата не се споделя, защото, ако се сподели вече не е ‘самота’ и  накрая прахта в очите просълзява...

   В морето човек не се губи, а и островът е дълъг. Дайте си две седмици за въздух... Ако не можеш да се радваш на собствената си компания, няма да можеш да се радваш на никоя. Истината е, че човек не може да бъде победен. Да го превиеш  можеш, не и да го прекършиш. А Животът е прекрасница. Пази го.

   Хората не получаваме  заслуженото, а това, което си извоюваме и това няма да се промени. Не е важно какво се казва, а какво НЕ се казва на глас. В една наводнена земя из птичи поглед с причудливи серенгети и сборен пункт на мъртви души, има много самотни туристи и пушек, който гърми...

   Сузана Башева

  

   

*Грозната истина*

   Истината…висша ценност за мен! А за Вас? Знаете ли какво означава – Вашето утре да е Вашето вчера? Това е да държиш двата края на живота си, за да стигнеш по средата. Колко от нас обаче успяват? Може би малцина. Истината не е от скъпите вещи в този свят, но е от по-ценните и е вечна. Всъщност истина е, че на вещите не им пука за Вас.

   Започвам с една небезизвестна истина, че всеки човек лъже. Ако не е – ще. Ако човек не може да лъже, няма да познае кога го лъжат. Не става дума за непоправима лъжа, а за факта, че всеки някога за нещо, уж „благородно“, е излъгал. Да се спаси, да се уравновеси, да се прикрие, да заобиколи истината, да не нарани, да съхрани, да успее, да протака, да изглежда добър… Благородните лъжи са лъжи, които казваме, за да се чувства някой по-добре. Лъжите са като децата, грижим се за тях, защото са ни необходими. Всъщност има десетки причини да лъжем, но само една да кажем истината, грозната истина.

   Истина е, че ние сме българите на новото време. Не знаем наистина добре нищо за нищо. Работим, но като цяло не виждаме смисъл от това, а тези, които виждат са късметлии. Често спорим с телевизора и удряме шумно солницата в масата. Познаваме около една трета от гостите на собствената си сватба. Всяка втора девойка е в състояние да надпие почти всеки руски турист. За новогодишната вечер си купуваме няколко килограма експлозиви /да се знае, че има/. Смятаме, че да ни глобяват в градския транспорт като нередовен пътник е жестока несправедливост. Мъжете, които не могат да имат жените, които искат, за тях те вече са кучки. Само дето не знаят, че кучката е мацка, която напълно владее себе си. Ходим да гласуваме от време на време, макар по правило да смятаме, че няма за кого. Поне по осем години учим в университет. Когато някой разказва виц, който знаем го прекъсваме, за да разкажем края. Традиция си стана да живеем при родителите докато се оженим/ омъжим. Съвременният израз: „Опааа“ означава „Извинявай“. Всяко трето семейството е скарано или се съди с поне един от роднините. Слушаме най-новите албуми и гледаме най-новите филми преди да са излезли официално в България. Вярваме неимоверно във фразите, че „Много хубаво не е на хубаво“ и, че „Хубавите ябълки прасетата ги ядат“. Философията ни за живота като цяло се изчерпва с „Е*ало си е м*йката“. Във вестниците ни има интересни заглавия като: „Светът свършва днес. Подробности утре само в …“ ?!

   Живеем в епохата на идеите. Някои се трудят много, а другите си присвояват заслугите. Време, в което светът отива по дяволите, а хората в лудница. Епоха, в която „качественото месо“ се цени рядко. Години - не на най-умните, най-талантливите, най-хитрите, а време на най-постоянните човеци. Светът е място, където лесно с връзки постигаш успех, но трудното е да го задържиш, тъй като трябва да мислиш. А мисълта не всеки я притежава. Век, в който полът няма значение, а мечтите се купуват с пари. Доброволците са малко, а изискванията много. Едно време, в което почти всеки живее според прищевките на другия. Тук и сега, ако ни остане един ден живот, не знаем какво бихме направили. Това са едни години, в които се обича много, но не правилно.      Истината е, че сега най-добрите познавачи на разбити сърца са барманите и таксиметровите шофьори. Те са свидетели на битката между разума и сърцето, както и на факта, че най-често го отнася черният дроб. А на сутринта животът продължава…

   Момичетата днес се хвалят колко момчета тичат след тях. А дали знаят, че и във футбола много момчета тичат след една топка, но целта е само да вкарат…гол?! Дали някои девойки знаят, че като спиш с богат мъж няма да забогатееш?! И защо всички искат да подновяват нездравословни връзки?! Чудно време! Време, в което любовта е назаем, писателите под наем, а хората са ходещи хладилници, при това празни. Епоха, в която мъжете не правят разлика между колата и жената, а някои правят и тя свършва с износването на тампоните…на колата. Един безумен трафик, където неделните шофьори са в седмичния график. Тук и сега, липсват символ на интелигентния сексапил и символ на емоционалната интелигентност. Защо? Защото вече няма момичета с разхвърляни коси и жадни сърца. Има девойки, че и жени, които си купуват лъскав клин, слагат тигров сутиен, изливат си половината фон дьо тен върху надраната физиономия, слагат оранжевия руж, малко вафли, не на място – в стомаха, а в косите и така стават „дами“. И после имат един проблем. Спят с непознати. Основата е в това, че те са непознати. Истина. Грозна истина.

   Днес нищо не струва повече от действителната му стойност. Цената на истината е голяма, но никой не казва, че изборът е лесен. Важното е, че си заслужава, защото все още едно от най-трудните и силни качества е да умееш да мислиш за себе си. На глас. Истината е, че е по-добре да говориш, да крещиш. Мълчанието е истинско престъпление, особено в свят като днешния. Така, както мълчанието на една жена, която има какво да каже е оглушително. Когато си верен на себе си, казваш истината и то на глас, тогава няма да имаш врагове вътре в себе си. А, който няма враг отвътре, няма и отвън. Същото е и с дразнителите. Дразнителят съществува докато се дразниш. Спреш ли – той изчезва.

   Истината е, че когато човек е млад си мисли, че може да се изхожда навсякъде. Но трябва да се внимава къде се ходи…до тоалетна, защото птиците на баланса неизбежно ще се изходят отново във Вашия двор. А с колко хора е така… Мислите са им изписани на челото като субтитри. От доверчивост, наивност и понякога наглост – иска им се да ни извадят очите, но всъщност ни изписаха веждите!

   В днешно време, всички караме депресията си на крак, че нямаме време и възможност да се затворим вкъщи. Истината обаче е, че би било добре да бъдем като водата по време на депресията. Когато някой ни пореже, направи резка върху /във/ нас, като водата да сме. За секунди да изчезва, а не като пясъка да чакаме някой да мине, да заличи резката или като камъка да си остане вдлъбнатина завинаги. Грозната истина е обаче, че сега повечето хора са като пясъка или камъка. И искат отмъщение, а когато не влагат чувства в отмъщението, им е най-сладко.

   Сега се иска от младите да прекарат от четири до осем години в изучване на науки, но никой не ги обучава какво да правят с това познание, след като го придобият. Истината е,че най-добрият университет е животът. А да живееш е изкуство. Хората, които се заемат да допринесат с нещо на човечеството чакат стотици години след смъртта си, за да получат признание. Истината е, че от неуспехите човек се учи повече, отколкото от успехите. Личността е най-близко до успеха след провал. Провалът е зов и един вътрешен подтик за нещо ново. Сега сме във време, в което парите са мерило за успех. А това редно ли е? Така ли е? Какво знае всъщност един човечец за самия себе си в тази джунгла без компас, ако няма навигация?! Това е истината, че трябва да има поражение, за да се превърне в победа. А най-лошата човешка болест не е друго освен нерешителността. Да вземеш решение, означава да помислиш. Да рискуваш, да направиш избор. Ако се провалиш, това е маскиран провал, който ти дава право на нов шанс и те приближава до успеха. Именно спешните, неизбежни ситуации принуждават хората да мислят. Добре, че ги има. В крайна сметка, за да разбереш нещо, трябва да го почувстваш. Бъди на своя кораб капитан, защото духът надвива страха. По-добре да грешиш, но да бъдеш щастлив, отколкото винаги да си прав и нещастен.  Бъди един добре балансиран ум. Нощта винаги следва деня и винаги е най-тъмно преди зазоряване. Грозната истината тук е, че никой вече не прави ревизии, а трябва! Един път в годината е хубаво да си правим ревизия на самите нас, за да знаем къде сме.

   Във всяко стадо има мърша. Животът е кучка, да. Трябва да сриташ няколко з*дника. Но има и друга страна на монетата. По-добре е да говориш, отколкото да мълчиш! Все още музиката е по-силна от порното! Любовта не се търси, тя се създава! Истината е висша ценност! Никога е повече от рядко! Всички сме в самолет, а животът е сложен и опасен. Пътят до долу е дълъг затова и никога не може да сме много облечени или много образовани. Четете! Четенето дори на автобиографията на някой раздвижва невроните. Не съдете книгата по заглавието. Емоционален капитал е необходим, за да имате претенции. Ако не Ви пречат ръцете, действайте! Ако не Ви пречат краката, стъпвайте по-често!Ако имате брада, решете си я! В известен смисъл, нищо няма смисъл, затова не чакайте никой и нищо.Усещайте се кога да започнете и кога да спрете. Знайте, че няма по-висок човек, от този, който се навежда да Ви помага. Хората ще продължават да умират, дъждът ще вали, когато сте си измили колата. Та, единственото, което може да контролираме са собствените ни избори. Целта не е да премахнем напълно невежеството, продажността и алчността, а да ги сведем до минимум.

  Така, както все по-рядко срещаме човек с нетрадиционна трезвеност, така човек вече умира не, когато иска, а когато може. Една епоха на шантави хора, свободия, в която няма перфектни намерения, а само перфектни мерки. Изобилие от импланти – в гърдите, в главите. Време, в което докато хората си боядисват косата и карат пети пубертет, светът се разпада.

Сузана Башева

     

*Възел от противоречия*

   Кога идва моментът, в който лъжицата става просто ‚лъжица‘? Кога идва моментът, в който осъзнаваме, че светът действително е кръгъл и единият е наляво, а другият надясно? Кога точно осъзнаваме, че думата е всичко, което имаме?

   Може би, когато осъзнаем, че хората сме създадени с един дефект по рождение. Вярваме  в това, което чувстваме, а не в реалността. Дали нашите чувства са истинни или действителността е в пространството и ние не я виждаме? От малки вярваме в правотата на емоциите си и цял живот преследваме щастието си. Уповаваме се на клишета и велики философи от векове и вярваме, че това, което те са проповядвали и казали е истината. Дали е така? Дали това не са просто мъдри хора, които не толкова измислят нещо ново, а по скоро го казват на глас? Всъщност, всеки има своята история, своята истина и своето мислене. Просто всяка една личност иска нещо и се страхува от нещо. Страх ни е да си помислим, че лъжицата е просто лъжица, че и звездите умират, че всъщност всяка плът изгнива, че нещата са по-прости, отколкото си мислим.  

   Един възел, който трудно се разплита е завързан от факта, че докато даваш нещо на хората, ти имаш власт над тях. Лишиш ли човек от всичко, той вече не ти е подвластен. Това, което всеки един човек иска е именно – свобода и специално отношение, ако може едновременно. Ами така нареченото  ‚даване‘ – нали е най-добрата комуникация? За да получиш трябва да дадеш?! Тягостно е нали? Хем искаме да освободим разума си, хем искаме подсъзнателно да стане на нашето.  А теорията, че трябва да загубиш нещо, за да го оцениш или върнеш? Нещо като „след дъжд качулка“? Не винаги трябва да губим това, което имаме, за да получим това, което искаме. Мечтите стават реални, когато мислите станат действия. Успехът е прогресивна реализация на достоен идеал. Истината е в стремежа на човек към себе си. Открий кой си и го направи с цел! Всичко е в психиката ни, искаме едновременно да сме в реката и на брега. Не осъзнаваме, че е по-добре да подарим въдица, отколкото вече наловена риба. Онова, което се случва около нас не е в средата, а в главата ни.

   Друг възел – да обичаш правилния човек в погрешното време. Всичко си е струвало в даден момент, но с времето излиза, че нищо не си струва чак толкова. Тишината става изключително шумна, когато е изпълнена с всичко, което може да се каже. Казано и повторено триста пъти. Кога скандалите в една връзка стават ежедневие, а не изключение? Те стават езикът на взаимоотношенията.  След като не откриваме отговорите на големите въпроси, би било успокояващо да намерим отговорите на малките въпроси. Една такава вълнуваща питанка е - Какъв е основният проблем в една връзка? Най-просто казано е, че ако единият рисува света такъв, какъвто го иска, другият няма избор, освен да го рисува такъв, какъвто е. Единият иска другия, а другият иска повече!  Разбира се, че има мъже, които градят бъдеще на думи, за да получат това, което искат в настоящето, но какво да кажем за жените, които са грижовни, но прикрити. Те са страстни, но твърди, добри, благоприлични, забавни жени, но направо непоносими. Цялото това вълнение всъщност уморява. Не е ли по-лесно да разберем, че колкото и да обичаш някого, дори цял живот, идва момент, в който просто спираш да го харесваш. Накрая се получава нещо като квадратна тапа и кръгла дупка. Колкото и да се опитваме да ги натъкмим, няма как да стане…

   Мъжът може да реши скандала със секс, докато една жена не може да прави секс докато не довърши скандала и той не е решен. Запомнете, че каквото и да става във Вашата връзка, ако докоснете краката си под чаршафите в леглото, дори съвсем малко, леко, това означава, че всичко е наред.

   Поредният затегнат възел е за нещата, които Не казваме.  Животът порязан от изменчива съдба всъщност  е една приказка с лош край. Защо думите се изплъзват от езика ни, когато най-много ни трябват? Ако езикът е по-дързък, дали ще може да поправя злините? Странно е как хората помним най-малко тези, които ни правят най-силно впечатление. Мълчим, знаейки, че всичко е толкова преходно. Виждаш една жена като най-привлекателната, а в следващия момент вече не можеш да я гледаш. Тя вече не може да те изненада с нищо, защото я познаваш много добре, но ти не го казваш на глас, защото знаеш, че тя е част от теб. Крак, ръка, нещо, което е било и ще бъде с теб в трудните моменти. Хвалим се, когато направим компромис и едва ли не се гордеем с това, че умеем да правим такива, а не казваме, че компромисът всъщност е възпитано самопрецакване. Харесваме и адмирираме безгрешни и принципни хора, но не казваме колко ни е страх от „перфектните“. Мислим и вярваме, че познаваме света повече от слепия, но ни е страх да помислим, че той може би вижда повече от зрящия. Показваме сила и воля, че сме продължили, но не казваме, че първата нощ винаги е най-тежка, че сърцето ти е спирало, че вече не вярваш на нищо. Никой не е този, който изглежда. Всички говорим за Дявола и лошотията, а повече ни плаши времето… Вярваме в правдата, отговорите ни са празни, но не признаваме, че кръвта надцаква водата. Обичаме няколко пъти по различни начини в живота си, но не казваме на следващите, че има една Любов, която променя съдбата ти завинаги и, че има Някой, който след като си го целунал, знаеш, че ще си свързан завинаги с него. Не признаваме, че не помним образа, но помним усещането. Не говорим за усмивката, която се вижда три, четири пъти в живота и не се забравя. Някои хора говорят за трудно детство, а не казват, че става дума за трудни родители. Има разлика. Когато едни родители изпратят детето си далеч, за да намери себе си, щастието си, за да се образова, не казваме кое е по-трудното. Че родителите нямат възможност да отгледат детето си добре у дома и няма какво да му предложат или по-трудното е, че не са до него в тежките и в хубавите моменти?!

    Не казваме, че говорейки само за чувства, неусетно ставаме безчувствени.  Усмихваме се и не говорим затова, че тази седмица се чудим в кой клуб да отидем, а следващата в коя църква да запалим свещ. Казваме, че раните зарастват, но не, че белезите стават сувенир. Усмихваме се и не говорим за залеза, който искаме да видим, защото той вече е плашеща перспектива. Привличаме се и се желаем, но не казваме, че всъщност очакването е ключът към съблазняването. Всички се обичаме на думи, но знаем, че или Ти хората, или те Теб!

   Утре ще бягаме още по-бързо и ще протягаме ръце още по-далеч. И в едно прекрасно утро като лодки борещи се срещу течението, ще разберем, че то непрекъснато ни отнася към миналото. Има нещо в него, за да ни дърпа назад…Не можем да го повторим, но така говорим понякога за него, че все едно всеки иска да възстанови нещо. Някои хора, просто не загърбват нещо или някой толкова лесно. Обичат си досадния багаж от миналото. Единственото, което знаем със сигурност е, че по-трудно се върви назад! А това, за което можем да сме благодарни е, че не знаем бъдещето. И по-добре, че може би не бихме излизали от леглото.

   Различни хора, мисли, идеи,цветове,музика, държави, езици, принципи и правила. Всичко е различно, но всички пием твърде много понякога, а, когато се напием, всички ставаме еднакви. Така че, да не бързаме да съдим другия, защото всеки се бори за нещо и е пазител на собствения си морал. Единственото, което би ни помогнало в този възел от противоречия е една здрава психологическа имунна система.

   Борим се цял живот докато не умрем, чак тогава спираме. Повечето хора си отиват така, както идват на този свят – ритайки и плачейки. Но има и такива, които намират милост…Милост в тънката усмивка,  в дивия лук край пътя или в лудата Любов. И колкото и да е противоречив животът, не забравяйте, че всеки шут отзад е крачка напред!

  Сузана Башева

  

     

  

  

  

      

*Изкуплението Живот*

   Животът е една строителна площадка, в която градим морал, възпитаваме поколения. Животът е едно състезание, в което всеки участва, а голямата награда е просто да оцелеем. И идва моментът, в който площадката е срутена, а в състезанието всички сме с червен картон.

   Животът е като футбола, а всички играчи в него сме достойни или не представители, които си прехвърляме топката, от едни в други. Игра на топка, едно състезание,  в което всички се надпреварваме, а наградата е да останем живи. В много от случаите - наранени, повредени, но това не означава, че сме счупени! В тази игра, винаги има някой, който прави нарушение след нарушение, има друг, който е честен, но винаги освиркван. Защо? Защото истинските играчи остават неразбрани в тази игра. Има и такива, които си вкарват автогол и тогава те се превръщат в истински *оксиморон. Едно взаимно изключващо се понятие - хем най-харесвани, хем най-мразени.  И „Сладка мъка“ и „живи трупове“ – често срещано явление.

   Футболът като принципи и правила и приложението им в обществото са интересна гледна точка. Необходими са единадесет играча. Едно правителство от своя страна се изгражда именно от тези отборни принципи. Необходим е вратар, човек, който да пази от голове , от едната коалиция спрямо другата, а може би и от самия народ. Необходими са защитници, които да си прехвърлят топката постоянно. Автоголът е толкова характерен и добре приет в нашия красив и морално покварен стадион, ключов удар в обществото.  Та така,  играта на топка е сред любимите ни. Само един въпрос остава. Когато се свършат топките, тоест, когато сами си ги спукаме или ни ги отнемат…на какво ще си играем?!

   Много от изгонените от терена сигурно си казват, че са го направили (нарушението), за да се издокарат пред хората или, за да намерят разположението на „истинските“ около тях. Или просто, за да се почувстват нормални, тоест - себе си.  Истината е, че заложиш ли всичко в една игра, губиш залога.

   Много хора казват, че нещо ще ни отнеме години. Та, годините ги имаме!  Всичко е въпрос на желание, а желанието е избор. Нали все казваме, че „няма невъзможни неща, има слаби характери“?! Истината е, че най-доброто човек създал е, когато наистина е искал.  Ден след ден…борбата е да е щастлив Животът.

   Всеки иска нещо от Живота. Съвет за „събарянето на стените“ - Ако искаш да отслабнеш, спри да ядеш! Ако искаш да си опаричен, си скъсвай г*за от работа! Ако искаш да си щастлив, намери този, който те прави…и никога не го пускай!  И още нещо…не избирай по-добрия и по-доброто, избери този и това, което ще направи теб по-добър!     

   Не в Библията, а в Живота е скрито спасението ни! В България всички ние се молим на Бога. Тук има около три хиляди църкви, но и този брой църкви не са в състояние да спасят българина. Замисляли сте се, че всеки български дом би трябвало да бъде българска църква. И не свещениците, а майките и бащите ни пазят и се молят за нас всеки Божи ден.

  Проверката е поводът, а истината е преценката в Живота. Хората са различни и неразбрани, а човек е различен, защото е прекарал някъде, с някого години. Дал е сърцето и душата си за някой или за нещо. Освен това, друго не знае. В това той е важен и истински. Извън това, не е той, даже нищо. Никому ненужен.  Животът е странно нещо, на моменти го мразиш, на моменти го използваш, после свикваш с него. А, когато мине достатъчно време, ставаш зависим от него. Ето това значи да си *инситуционализиран*, изпращат те тук до живот…и ти взимат живота. 

   Светът ужасно се е забързал за някъде! Защо и ние да го правим? Има време. Когато нещо ни е в сърцето и разума – не могат да ни го отнемат, колкото и да се бърза. Да не забравяме, че има места по света, които не са изградени от камък, че носим нещо в себе си, което не могат да докоснат. То си е наше – вечната ни надежда и любовта ни.  Главната ни  цел е да сътворим фантом, привидение от нищото. Да сътворим собствения си Живот.

  Доста често в Живота, някой  друг върши гадорията и ние се озоваваме „виновни“. Лош късмет може би. Той се носи наоколо, все трябва да се лепне на някого. Казваме си: “Явно е бил мой ред“.  Да, всеки е правил грешки и продължава, но каквито и да са те, за всеки идва моментът, в който вече е платил прескъпо за тях  и вече не иска толкова много. Всичко се свежда до един прост избор.  Да се вкопчим в Живота или да се вкопчим в Смъртта. Всички знаем, че по-лошо от ампутиралия дух няма и в този случай ‚просто футбол‘ е по-добрият избор.  Някой птици просто не могат да живеят в кафез, перата им са твърде ярки. Трябва да бъдат на свобода, да тичат и летят, да бъдат на зеления терен.

    Относно грешките в Живота, които всички ние правим – думата „поправен“ е измислена дума! Съжаляваме?! Това е думата! Въпреки че казваме „съжалявам“, когато настъпим някого. Би било хубаво да се измисли нещо по-истинско и по-силно, вместо „съжалявам“.  Може би най-много се приближава до истината думата -  разкаяние. Разкайваме се? Всеки един ден, почти всеки един човек. Не е минал ден без да се разкайвам. И не, защото съм тук сега или защото някой смята, че така е редно. Просто си спомням каква съм била…тогава. Малка и зелена, глупава хлапачка, която е постъпила ужасно. Иска ми се да поговоря с нея. Бих се опитала да я вразумя, да й обясня как седят нещата. Ала, уви! Не е възможно!  Хлапачката отдавна я няма и остана само пораснало момиче! И най-добрият вариант е да се примиря с това. А, ако ми липсва, тази стара моя приятелка…ще намеря нова. Нов приятел е равно на истинска терапия. И запазвам надеждата, защото тя е най-хубаво нещо в този шарен Живот. Нали уж нищо добро не загива…?!

   Сигурно за всеки има дни, в които не вярва дори на себе си. За всеки има „истории и случки като стари мебели“.  За всеки идва ден, в който си казва: „ Днес безсърдечни. Вчера обичали с цялото си сърце.„ И точно тогава е хубаво да си спомним и осъзнаем, че сме чули и да забравим, че сме видели и да запомним, че сме преживяли и да разберем.

Наистина доста често,  най-красивите усмивки разказват най-тъжните истории. И на най-високопоставения трон на света ние пак не седим на нищо друго освен на з*дника си. Хубаво е да си знаем, че винаги идва денят, в който и непоклатимите ще се разклатят.  Истината е, че определено трябва да се изгубим, за да се намерим. Трябва да сме удряли поне веднъж дъното, за да се изстреляме с пълна сила след това на повърхността. Истината е, че най-важната връзка е тази, която имаме със себе си. Трупаме мъдрост и събираме печал в името на едно по-добро бъдеще. Изумително е…как един момент променя милиони след него. Най-хубаво е, когато грабнем този момент и съумеем да не го изпуснем, за да ни е Живот като на филм или като песен, а не Живот като изкупление. И в този случай, въпреки че не можем да дадем повече дни на Живота си,  можем да дадем повече Живот на дните си.    

Сузана Башева