Това не e коледна история, но е също толкова
специална и светла. Това не е празнично, но пък е делнично и завинаги…
Годината е 1935, а датата трети октомври.
Тогава се ражда моят дядо – Стенограф Николов, който е кръстен на неговия дядо
по бащина линия. Той е работил именно като ‚стенограф‘ и затова Владимир
Николов Спасов (бащата на дядо ми) решава да го кръсти - Стенограф, Графа.
Действието се развива в тогавашна България,
бедна, но сплотена, празна, но шумна от детска игра. Селото, в което се ражда и
израства Графа се казва ‚Опицвет‘. Населявало се е от около 1000 човека. Къщата
е била стара на един етаж и със скърцащи врати. Имало е две стаи, едната
по-малка за родителите, а другата по-голяма, за да могат да спят децата.
Радвали са се на скромна кухничка, в която имало десет чинии, десет чаши и две
тави за готвене. Както споменах в предходния пасаж, бащата на дядо ми се е
казвал Владимир Николов Спасов, а майката – Седевка Йорданова Спасова. Едни
хора, дръзнали да създадат семейство в трудни, мътни времена. Голямо
семейство с пет деца, от които - двама братя и три сестри. Главният
герой в тази история е именно единият от синовете - Графа. Вече възрастен
Човек, който въпреки всички трудности в изминалите години, обожава живота си и ни казва да го
живеем, защото е един. И да се обичаме, не само по Коледа, а всеки ден.
Едно време, в което децата са играли на
улицата, а не на дивана пред екрана. Играли са на ‚Чилик‘ (игра с пръчки, в основата на която е кой по-надалеч
ще хвърли пръчката). Играли са на жмичка
в дворовете на къщите си. Едни тъмни, пусти, но прекрасни дворове, в които има
къде да се скриеш, но не от себе си, а за усмивката от играта.
Всеки дом си е имал фурна, изградена от
тухли в самия двор. Със слама са се затопляли фурните, за да се нагреят тухлите, а след това майката
е месила и пекла хляб в нощвите. Правила е по петнадесет хляба, за да има какво
да ядат. Гледали са животни, за мляко, сирене, яйца, вълна, кожа и месо. Една
крава, девет овце и петнадесет кокошки. Имало е традиция във всеки двор да има
и по едно прасе, за да могат за Нова година да го заколят и да е пълна софрата.
А след това кожата на прасето се опъва да съхне и седи така пет, шест месеца и
от нея са си правили цървули, за да имат обувки. Просто обувки…
Периодът е на трудни години, след Втората
световна, след девети септември 1944
година. Ясно е, че са живели бедно. Онези времена и пет деца… Онова, което се
случва е първо в средата, после в главата. Бащата е бил военен в запаса, а
думата е била всичко, което има. Коледният му подарък за децата е бил панталони
от вълната на овцете, за да имат топла, нова дреха за зимата. А при малчуганите
е било дивашка благодат, въпреки че са ходили на училище с торбички в ръце, а
цървулите от прасето на краката. Нямало я е суетнята…
Без ток, без вода, само с четири бунара в
цялото село, Графа харесва детството си. Казва, че е било чисто, усмихнато,
сплотено и запомнящо се. Един за всички
и всички за един. Улиците били кални, трудно проходими, но той е обичал зимата.
Много сняг е валяло тогава,по седемдесет сантиметра натрупвало. Правили са си пътеки да могат да минат
хората, та и животните след тях. На газени лампи тихо стояли у дома, но с чиста
съвест си пеели песни за Коледата.
Най-хубавият му спомен от детството са
именно празниците и то коледните. Слагали са в ъгъла на едната стая слама,
отгоре голяма родопска покривка и там се нареждали постните блюда. Сърми, стар боб и колачета. Тогава, в
Опицвет, е имало седем кръчми и от там са си взимали вино и греяна ракия. На
Бъдни вечер баща им е палил кандило , обикалял стаите и пеел песни. Черно- бяло
и празнично, бедно и уютно, тъжно и усмихнато, студено и истинско. Лентата на миналото.
1948, 1950 са години, в които не е имало
стопанства. Всеки си е имал имот и всеки е работил в и за него, в името на
семейството. В Опицвет Графа е живял до петнадесетгодишната
си възраст, именно до 1950 година, когато се образуват ТКЗСЕ-та (Трудово
кооперативно земеделско стопанство). Всъщност детството му е по времето на
социализма, да. Тогава цялото село става едно общо звено. Имало е председател
на ТКЗСЕ-то и той го е разделил на
отделни четири бригади, за да може да има работа за всеки. Три полеви бригади и
една зеленчукова, за да има колективна работа. Без никаква техника и машини,
само животните и голите им ръце.
Така, времето си минавало, с много труд, лишения, но и с чиста съвест и
добра дума помежду им. Докато в една слънчева събота Графа, който е заклет фен
на ‚Левски
София‘, както
и на Васил Левски и изобщо всичко, което е синьо, решава да отиде с негови
приятели от Опицвет в София да гледат мача между ‚Левски‘ и някакъв македонски отбор на тогавашния стадион ‚Юнак‘. Времето било хубаво, помни, че било май
месец. Тръгнали си доволни от мача, хванали са трамвай номер две и решили да
отидат в ‘Централни хали‘ да си купят нещо.
Влизайки в ‚Халите‘ срещу тях се озовали пет момичета, прекрасни
девойки. Стенограф спрял на стъпалата и
погледът му срещнал този на Пенка. Едно момиче на плитки, с униформа и
лъчезарна усмивка. Отворена, закачлива, казва той, която им казала: “Ще
купувате или ще умувате?!“ И така, в тази събота дядо ми срещнал първата си любов.
Когато става на 18 години, преди да влезне
в казармата, Графа заминава за София и чрез връзка с началника на ‚Транспортна
пътна агенция‘ той става кондуктор. С
чиста, спретната униформа, Стенограф работи една година по маршрутите из България.
Една година, в която почти постоянно го придружава и Пенка. Те са заедно през
цялото време до казармата. Не е имало ден да са разделени. Ликували са.
Септември месец 1955 година, дядо
ми получава повиквателно писмо за казармата. Месец по-късно капитан Танковски –
строен висок и хубав офицер, по думите му, го взима от София и го води в
Сливен, в 10-та танкова бригада.
През 1956 година в казармата, първата
година Пенка е отишла три пъти да види възлюбения си. Като на раздяла, тя му е
обещала да го чака и след уволнението му да се оженят. След това е изчезнала за
известно време и му е пратила писмо, в което е написала, че са я принудили да се омъжи за свещеник. Тогава така е било, нямал си много право на
глас, камо ли на чувства. Родителите са вземали този избор. Обяснила му е, че
не обичала този човек и не можела да спи от болка и гняв. Но с това писмо
всъщност дядо ми разбира и приема, че
той е предаден от любовта си. Той е бил в казармата, не е бил светец.
Той е бил човек на думата, той е вярвал, той е обичал, той е чакал…
През втората година Графа става младши сержант Николов
с две нашивки и отново в една слънчева събота зводният
командир вика в кабинета си Стенограф Николов. Казва му, че го чака едно
момиче горе на портала. Казвала се Пенка. Отива той, тя го прегръща, целува,
плачейки... Зводният командир ги вкарва в кабинета си и им дава ключове от
квартирата му в Сливен, като им казал да прекарат една вечер заедно, като за
последно, но неделя на обяд да са се прибрали. Така и направили, и изкарали една нощ
заедно. На следващия ден Пенка имала бърз влак София-Бургас и трябвало да
тръгва, а Графа решил да я изпрати на гарата. Локомотивът свирел, тя плачела,
той плачел... и наистина разбрал, че това е любов, но тази любов просто не е
завинаги.
На 25.11.1957 година Графа се уволнява и
се прибира в родния дом - Опицвет. Отново е зима и с един негов приятел решават
да започнат да вадят камъни над селото, в една нива от три декара. Камъни за нова вила в
Опицвет, сегашната ни. Година по-късно работата с камъните свършва и в един,
този път дъждовен ден, преди Великден, ден от април месец, Графа отива с
приятеля си в хладилния завод „Антон
Иванов“ в София. Започва работа в
термичен отдел като термист и там работи пет години.
Отново минава сивата зима и идва цветната
пролет. Дядо ми отново решава, че е време да отиде на мач на ‚Левски София‘ с
приятели. На връщане маршрутът е същият
и спират на обичайното си място – ‚Централни хали‘. Влизат, пазаруват, но на излизане се сблъскват с една тълпа
момичета, без униформи, цивилни и красиви, казва той. Даже помни колко са били… десет на брой, сред които и баба ми Росица. Пак
в слънчев ден, пак там, пак така, той среща голямата си любов. Помни, че
била с широк поглед, румени бузки, зелена блуза и дълга пола на карета. Помни…
От тогава те били неразделни. Нямали са
нищо, дори една вилица, камо ли дом. Имали са се един друг и любов към живота.
Но в един мрачен ден, докато се разхождали, Росица казала на Стенограф, че май
трябвало да се разделят и не им е било писано…
Истината отново била друг мъж, за който я натискали да се омъжи. Някакъв
грък. Графа ми каза, че когато е чул това отново: „нещо ме преряза“, разплакал
се, обърнал се и си тръгнал. А всички
знаем, че един мъж да се разплаче, значи е… истинско. Същата вечер обаче баба
ми отишла в неговото общежитие и се разкаяла за думите си. Взела решение да бъде с него и да послуша сърцето си. Тогава той й
обещал, че на 05.09.1960 (същата година) ще се оженят.
Разбира се, удържал на думата си.
Братовчедката на баба ми им предложила да
останат в нейния дом докато си вземат квартира в София. Там остават един месец,
след това сестрата на дядо ми ги кани да живеят на улица ‚Софроний‘ при една възрастна дама, която не била много добронамерена.
Там имало две стаи и кухня, бабата в едната, те в другата. Старата жена постоянно пушела,
пила и се заяждала постоянно с баба ми Росица. Изкарват тежка зима там и през
1961 година, след Великден, баба ми разбира, че е бременна. От там решават да се преместят в
квартал ‚Надежда‘ в един сутерен, но за да бъдем по-точни, по-скоро в едно мазе. С времето успяват да си закупят спалня, гардероб
и печка. Обзавели са се преди да се роди леля ми, което е през юни 1961 година.
По-късно, когато Графа започва работа в Кремиковци, а баба ми завършва курсове
за кранистка, тя отново е бременна с майка ми.
Баба ми си отиде не отдавна, бракът им продължи
от 1960 до 2013 година. Това са 54 години брак, но не просто брак. 54 години
истинска, споделена, мъчна, трудна, светла и тъмна, но завинаги Любов. Много трудности са срещали, но огромната
любов и зверското уважение, което са имали един към друг е запазило не само
семейството им, ами и самите тях като хора, като човеци.
Исках да разкажа не приказка, а реална
история от миналото, но и за бъдещето, защото тя носи много. То е във Вас, в
нас. То е, че ако не си го спомняш – Живота, който си имал, той отлита с
вятъра. Голямата Любов е тази, която разпознаваш, без да си я виждал до сега.
Просто като я видиш и знаеш, че не е нищо друго. За да е успешен един брак,
трябва да се влюбваш много пъти, но винаги в един и същи човек. По-малкото е
повече. Простотата в живота е най-сложното нещо. Ще сме щастливи всеки ден, ако
се научим да виждаме красивото на сивото. Няма нищо лошо да търсиш старата, но
вечна изтърканост в живота. Когато водиш битка, ранимостта е слабост, която е хубаво да се
превърне в сила и амбиция. Най-прекрасното на деня наистина е да има на кой да
го разкажеш вечерта. И всъщност за сродните души най-важното е да имат общо
скривалище. Изкуството на Живота е умението да извисяваш обикновеното до
необикновено. В основата е да се събудиш някоя сутрин и да си кажеш: „Повече
нищо не ми трябва.“ И не защото имаш всичко, а защото имаш достатъчно.
А за дядо ми… Това е един Човек, който
обожава живота, който е над болката и суетата. За който любовта е вечна. Който
още вярва в доброто и човещината. Покрай него и аз. Това е една душица, която
се радва на слънцето и небето, както майката на детето. Попитах го:
- Хубав ли е животът, дядо?!
Той ми отговори:
- Хубав е, сине. Най-хубав е,
когато имаш някой, с който да се обичате.
Няма как да съжаляваш някой, когато му се
възхищаваш.
Благодаря ти, дядо!
Сузана Башева
