*По действителен случай...*

Коя си ти? Същият човек, който си била винаги.

Ако ме бяхте питали преди три месеца щях да имам готов отговор. Но Паник Атаката дойде посред бял ден, отнесе главата, въздуха, деня ми и разруши моята увереност.

Преди бих казала, че губя себе си, когато не съм на път и не откривам нови емоции. Но това беше преди. Сега може би истината е, че изчезвам, когато съм тук и съм тук, когато ме няма. Тя е такава. Обърква те. Замайва те. Не знаеш къде си, защо си и най-вече какво по дяволите се случва. Нейно величество – ПА

При Паник Атака всичко се случва за секунди, но на забавен каданс. Удължаването на драматичния момент е осезаемо. Виждаш всичко толкова ясно, но отражението на самия теб се замъглява. Отклоняваш се от образа си. Сякаш всичко изглежда различно. Дори косата на главата. Сякаш дните минават без теб. Сякаш вървиш срещу себе си и разумът ти крещи, че трябва да обърнеш. Е да, но в един момент, воланът свършва, завоят не. Пулсът се ускорява, крайниците ти изтръпват, настръхваш отвътре, дланите се потят, дишането е сложен процес… и така докато не отмине. Времето е относително. А, когато отмине, ти си скован получовек с нервен стомах и ти се гади. И така около два,три дни.

Истината е, че нищо не си отива от нас докато не ни научи на това, което трябва да знаем. Всички знаем закона за промяната. Историята се повтаря докато не си научим уроците на живота. И пак и пак. От тук идват въпросите - Защо се случва това с мен? Защо сега? А от там следва да изживееш въпросите, защото животът ще ти поднесе отговорите. Бягството от ирационалните ти страхове не е решаване на проблема, а започването отначало е пълна илюзия. Просто трябва да го приемеш. Да дишаш дълбоко и да спиш пълноценно. Без надежда,че се е случило само един път, защото надеждата е опасно нещо. Понякога може да те влуди.

Самият живот е крушение на плановете ти. Мечтаеш, сърцето желае и изведнъж облаци надвисват мрачно и променят прогнозата ти. Не, че си изгубил разсъдъка си. Само малко си изгубил посоката. Може би всеки се е чувствал така някога. Всеки иска да бъде разбран, да бъде усетен. Може би, ако знаехме какво си мислят другите хора, щяхме да сме наясно, че никой не е обикновен. И всички заслужаваме овации на крака поне веднъж в живота си. Сигурно Паник Атаката е знак да бъдем по-добри и да не съдим, защото всеки води тежка битка. И, ако наистина искаме да видим какви са хората, единственото, което трябва да направим е да погледнем.

Като видим едно лице ще съзрем белег. Всички имаме белези по лицата си. Тези в сърцето са картата, която ни показва къде отиваме. Тези на лицето са картата, която ни показва къде сме били. И каквито и да са белезите, те никога няма да са грозни. Те просто ни напомнят, че всъщност не можем да направим нищо в най-важните моменти в живота ни.

Когато преставаш да вярваш в разума, в справедливостта, в интуицията си, ти преставаш да вярваш в себе си и оставаш страховете да предопределят живота ти. Едни страхове без ясен образ. Просто емоция, на която не бива да се подаваш. Няма промяна без действие. И няма време, което да пречи на щастието. Просто има фиксации, които трият смисъла. Все искаме да бъде нещо, което не е в момента. А това е толкова изтощително. Каквото и да е времето сега, хубаво е, че го имаме. Можем само да го оставим на мира, защото времето е джентълмен, връща всичко на всички.

А Тя… Паник Атаката е тъга, а тъгата е ремонт на душата. Трябва да се разрушиш до основи, за да се изградиш отново. Странно е, защото те кара да се отклониш от рутината и да разбереш, че достатъчно си се грижил за другите и е време да се погрижиш и за себе си.

На Брат ми***

И няма да съм никога сама.
С брат ми за ръка...


Самичка бях и после ти се появи.
Малък, рошав и игрив.
Винаги те пазех, от себе си дори.
Завинаги ще съм до теб, запомни.

Да имаш брат е светлина.
Четири ръце и две сърца - бродят из света.
Ти тъжиш и аз рева.
Смея се и ти така.

Най - добър приятел и пазител.
Братът е спасител.
Няма как да си сам, щото винаги има там...
Едно човече твое. С тебе и зад тебе - той е.

И човек и мъж, и сърце и душа - винаги ще те хване за ръка.
Едни зелени очи - пълни с мечти.
Прозира душата на дете, което гори.
Любов, отчаяние, смях и тъга - всичко е в тази красива, братска глава.

*Вълшебницата и Времето*

Имало едно време, някъде между морето и сушата, едно момиче, в началото на зрелостта си, което обичало да подарява време. Нарича ли я – Вълшебница.

Време…

Време да се върнеш. Време да забравиш, време да си спомниш. Време да спре да боли. Време да простиш. Време да обичаш. Време да се намериш отново.

Проблемът с времето обаче е, че за две седмици или два месеца, то винаги свършва.

Вълшебницата винаги била сама и разполагала с времето си, но обикновено го раздавала. То пък не се връщало при нея… Не срещала никого случайно, защото си го е пожелавала много преди изобщо да го има и в мислите си вече го е преживявала.  Дните отлитали  и тя осъзнала, че оргазмите й изведнъж са станали по-дълги от връзките. Когато са били истински, разбира се. Едно безкрайно скитане, което накрая завършило с гняв, разочарование, болка, страх и уплах от света наоколо.

Мъжете обикновено се връщали не, за да останат, а за да си вземат от нея. Вероятно, защото тя била небрежно рошава, истинска, без дълъг цветен маникюр, който да оставя следи. Чиста. И с усмивка и с неволя. Не изисквала, не молила, не просила обещания. Само искала да радва. Давала свобода и търпение. Чакала си кротко, безмълвно. Боляло, ама търпяло. Винаги вярвала, че има смисъл. Умеела да чува, когато слуша. Един вид – кактус  с душа на маргаритка. Лудетина, която носи утеха. Невъзмутима изкусителка. И приятелка и противничка.

Сега, когато най-скъпото нещо не е любовта и добрината, а тишината и голотата. Сега, когато удовлетворението се състой не в това да продължим, а да си отмъстим. Време, в което опитът не е сила, с която можеш да промениш живота си, а бреме, което носи тъга.  Време, в което ДНК-то на щастливия живот е тежина и вечна борба. Време, в което колкото – толкова задоволява. Време, в което „да бъда нощем гола или да не бъда денем в мола“ е ежедневният въпрос на прекрасни момичета, които разчитат само на епилацията и основно напредват на задна.  Време, в което масовката предпочита тения, отколкото пълна липса на вътрешен живот. Време, в което е забележително да бъдеш себе си, тъй като всяка седмица се измислят нови биографии. Време, в което една Вълшебница, която дава и не иска, която знае и мълчи е приказка.

Бутилирани обещания, любов като версия на Дядо Коледа, метросексуални мъже и порочен егоцентризъм. Време, в което вече никой не иска въртележки. Искат скоростни влакчета, от които да им се повръща. Всеки иска любов, ама не всеки знае какво да я прави, когато я срещне. Любовта е хубаво нещо, ако хората не са толкова объркани. Какво става, когато се влюбим?  Под въздействието на стимула хипоталамусът изстрелва мощен заряд от ендорфини. Но защо точно този мъж или  тази жена? Може би  конкретните феромони ни дават генетичен сигнал? Или някак разпознаваме чертите на нечия външност? Ароматът на даден човек пробужда приятни спомени? Може би любовта е част от плана?  А от там идва и сексът. Той е оръжие. Сексът е спасение, когато вече няма надежда за любов.

Убиват хора, че казват истината. Това е истината. Но истината е, че сме арогантни. Опитваме се всячески да избегнем старостта, а не осъзнаваме каква привилегия е да остареем, особено с някого. Някой, който не те кара да извършиш убийство, който не те унижава.  Истината е, че мълчанието във всеки си има име. Истината е, че почти любов – не е любов. Истината е, че е нужна болка, за да се изцели болка. Истината е, че всички сме самотни, но сме заедно в самотата си. Истината е, че гневът е полезен, завистта – разбираема, а похотта – напълно естествена. Истината е, че жената е жена, когато има правилно мъжко присъствие. Истината е, че самотата не се лекува по полов път.  Има мъже,  които лъжат, за да влезнат в леглото ти, но има и такива, които лъжат, за да влезнат в сърцето ти.  Има толкова много жени/мъже, с които да преспиш, а толкова малко, с които да поговориш. Истината те прави свободен. А докато не се каже истината за миналото, не може да се намери помирение в настоящето. Истината е, че най-важното решение в живота на човек е в коя компания ще го прекара. Истината  е, че тя е Вълшебница, защото подарява най-ценното -  време. А то е като хляба – хубаво е да си оставиш и за утре.

Истината е, че рицарят падна от коня…