*По действителен случай...*

Коя си ти? Същият човек, който си била винаги.

Ако ме бяхте питали преди три месеца щях да имам готов отговор. Но Паник Атаката дойде посред бял ден, отнесе главата, въздуха, деня ми и разруши моята увереност.

Преди бих казала, че губя себе си, когато не съм на път и не откривам нови емоции. Но това беше преди. Сега може би истината е, че изчезвам, когато съм тук и съм тук, когато ме няма. Тя е такава. Обърква те. Замайва те. Не знаеш къде си, защо си и най-вече какво по дяволите се случва. Нейно величество – ПА

При Паник Атака всичко се случва за секунди, но на забавен каданс. Удължаването на драматичния момент е осезаемо. Виждаш всичко толкова ясно, но отражението на самия теб се замъглява. Отклоняваш се от образа си. Сякаш всичко изглежда различно. Дори косата на главата. Сякаш дните минават без теб. Сякаш вървиш срещу себе си и разумът ти крещи, че трябва да обърнеш. Е да, но в един момент, воланът свършва, завоят не. Пулсът се ускорява, крайниците ти изтръпват, настръхваш отвътре, дланите се потят, дишането е сложен процес… и така докато не отмине. Времето е относително. А, когато отмине, ти си скован получовек с нервен стомах и ти се гади. И така около два,три дни.

Истината е, че нищо не си отива от нас докато не ни научи на това, което трябва да знаем. Всички знаем закона за промяната. Историята се повтаря докато не си научим уроците на живота. И пак и пак. От тук идват въпросите - Защо се случва това с мен? Защо сега? А от там следва да изживееш въпросите, защото животът ще ти поднесе отговорите. Бягството от ирационалните ти страхове не е решаване на проблема, а започването отначало е пълна илюзия. Просто трябва да го приемеш. Да дишаш дълбоко и да спиш пълноценно. Без надежда,че се е случило само един път, защото надеждата е опасно нещо. Понякога може да те влуди.

Самият живот е крушение на плановете ти. Мечтаеш, сърцето желае и изведнъж облаци надвисват мрачно и променят прогнозата ти. Не, че си изгубил разсъдъка си. Само малко си изгубил посоката. Може би всеки се е чувствал така някога. Всеки иска да бъде разбран, да бъде усетен. Може би, ако знаехме какво си мислят другите хора, щяхме да сме наясно, че никой не е обикновен. И всички заслужаваме овации на крака поне веднъж в живота си. Сигурно Паник Атаката е знак да бъдем по-добри и да не съдим, защото всеки води тежка битка. И, ако наистина искаме да видим какви са хората, единственото, което трябва да направим е да погледнем.

Като видим едно лице ще съзрем белег. Всички имаме белези по лицата си. Тези в сърцето са картата, която ни показва къде отиваме. Тези на лицето са картата, която ни показва къде сме били. И каквито и да са белезите, те никога няма да са грозни. Те просто ни напомнят, че всъщност не можем да направим нищо в най-важните моменти в живота ни.

Когато преставаш да вярваш в разума, в справедливостта, в интуицията си, ти преставаш да вярваш в себе си и оставаш страховете да предопределят живота ти. Едни страхове без ясен образ. Просто емоция, на която не бива да се подаваш. Няма промяна без действие. И няма време, което да пречи на щастието. Просто има фиксации, които трият смисъла. Все искаме да бъде нещо, което не е в момента. А това е толкова изтощително. Каквото и да е времето сега, хубаво е, че го имаме. Можем само да го оставим на мира, защото времето е джентълмен, връща всичко на всички.

А Тя… Паник Атаката е тъга, а тъгата е ремонт на душата. Трябва да се разрушиш до основи, за да се изградиш отново. Странно е, защото те кара да се отклониш от рутината и да разбереш, че достатъчно си се грижил за другите и е време да се погрижиш и за себе си.