*Изкуплението Живот*

   Животът е една строителна площадка, в която градим морал, възпитаваме поколения. Животът е едно състезание, в което всеки участва, а голямата награда е просто да оцелеем. И идва моментът, в който площадката е срутена, а в състезанието всички сме с червен картон.

   Животът е като футбола, а всички играчи в него сме достойни или не представители, които си прехвърляме топката, от едни в други. Игра на топка, едно състезание,  в което всички се надпреварваме, а наградата е да останем живи. В много от случаите - наранени, повредени, но това не означава, че сме счупени! В тази игра, винаги има някой, който прави нарушение след нарушение, има друг, който е честен, но винаги освиркван. Защо? Защото истинските играчи остават неразбрани в тази игра. Има и такива, които си вкарват автогол и тогава те се превръщат в истински *оксиморон. Едно взаимно изключващо се понятие - хем най-харесвани, хем най-мразени.  И „Сладка мъка“ и „живи трупове“ – често срещано явление.

   Футболът като принципи и правила и приложението им в обществото са интересна гледна точка. Необходими са единадесет играча. Едно правителство от своя страна се изгражда именно от тези отборни принципи. Необходим е вратар, човек, който да пази от голове , от едната коалиция спрямо другата, а може би и от самия народ. Необходими са защитници, които да си прехвърлят топката постоянно. Автоголът е толкова характерен и добре приет в нашия красив и морално покварен стадион, ключов удар в обществото.  Та така,  играта на топка е сред любимите ни. Само един въпрос остава. Когато се свършат топките, тоест, когато сами си ги спукаме или ни ги отнемат…на какво ще си играем?!

   Много от изгонените от терена сигурно си казват, че са го направили (нарушението), за да се издокарат пред хората или, за да намерят разположението на „истинските“ около тях. Или просто, за да се почувстват нормални, тоест - себе си.  Истината е, че заложиш ли всичко в една игра, губиш залога.

   Много хора казват, че нещо ще ни отнеме години. Та, годините ги имаме!  Всичко е въпрос на желание, а желанието е избор. Нали все казваме, че „няма невъзможни неща, има слаби характери“?! Истината е, че най-доброто човек създал е, когато наистина е искал.  Ден след ден…борбата е да е щастлив Животът.

   Всеки иска нещо от Живота. Съвет за „събарянето на стените“ - Ако искаш да отслабнеш, спри да ядеш! Ако искаш да си опаричен, си скъсвай г*за от работа! Ако искаш да си щастлив, намери този, който те прави…и никога не го пускай!  И още нещо…не избирай по-добрия и по-доброто, избери този и това, което ще направи теб по-добър!     

   Не в Библията, а в Живота е скрито спасението ни! В България всички ние се молим на Бога. Тук има около три хиляди църкви, но и този брой църкви не са в състояние да спасят българина. Замисляли сте се, че всеки български дом би трябвало да бъде българска църква. И не свещениците, а майките и бащите ни пазят и се молят за нас всеки Божи ден.

  Проверката е поводът, а истината е преценката в Живота. Хората са различни и неразбрани, а човек е различен, защото е прекарал някъде, с някого години. Дал е сърцето и душата си за някой или за нещо. Освен това, друго не знае. В това той е важен и истински. Извън това, не е той, даже нищо. Никому ненужен.  Животът е странно нещо, на моменти го мразиш, на моменти го използваш, после свикваш с него. А, когато мине достатъчно време, ставаш зависим от него. Ето това значи да си *инситуционализиран*, изпращат те тук до живот…и ти взимат живота. 

   Светът ужасно се е забързал за някъде! Защо и ние да го правим? Има време. Когато нещо ни е в сърцето и разума – не могат да ни го отнемат, колкото и да се бърза. Да не забравяме, че има места по света, които не са изградени от камък, че носим нещо в себе си, което не могат да докоснат. То си е наше – вечната ни надежда и любовта ни.  Главната ни  цел е да сътворим фантом, привидение от нищото. Да сътворим собствения си Живот.

  Доста често в Живота, някой  друг върши гадорията и ние се озоваваме „виновни“. Лош късмет може би. Той се носи наоколо, все трябва да се лепне на някого. Казваме си: “Явно е бил мой ред“.  Да, всеки е правил грешки и продължава, но каквито и да са те, за всеки идва моментът, в който вече е платил прескъпо за тях  и вече не иска толкова много. Всичко се свежда до един прост избор.  Да се вкопчим в Живота или да се вкопчим в Смъртта. Всички знаем, че по-лошо от ампутиралия дух няма и в този случай ‚просто футбол‘ е по-добрият избор.  Някой птици просто не могат да живеят в кафез, перата им са твърде ярки. Трябва да бъдат на свобода, да тичат и летят, да бъдат на зеления терен.

    Относно грешките в Живота, които всички ние правим – думата „поправен“ е измислена дума! Съжаляваме?! Това е думата! Въпреки че казваме „съжалявам“, когато настъпим някого. Би било хубаво да се измисли нещо по-истинско и по-силно, вместо „съжалявам“.  Може би най-много се приближава до истината думата -  разкаяние. Разкайваме се? Всеки един ден, почти всеки един човек. Не е минал ден без да се разкайвам. И не, защото съм тук сега или защото някой смята, че така е редно. Просто си спомням каква съм била…тогава. Малка и зелена, глупава хлапачка, която е постъпила ужасно. Иска ми се да поговоря с нея. Бих се опитала да я вразумя, да й обясня как седят нещата. Ала, уви! Не е възможно!  Хлапачката отдавна я няма и остана само пораснало момиче! И най-добрият вариант е да се примиря с това. А, ако ми липсва, тази стара моя приятелка…ще намеря нова. Нов приятел е равно на истинска терапия. И запазвам надеждата, защото тя е най-хубаво нещо в този шарен Живот. Нали уж нищо добро не загива…?!

   Сигурно за всеки има дни, в които не вярва дори на себе си. За всеки има „истории и случки като стари мебели“.  За всеки идва ден, в който си казва: „ Днес безсърдечни. Вчера обичали с цялото си сърце.„ И точно тогава е хубаво да си спомним и осъзнаем, че сме чули и да забравим, че сме видели и да запомним, че сме преживяли и да разберем.

Наистина доста често,  най-красивите усмивки разказват най-тъжните истории. И на най-високопоставения трон на света ние пак не седим на нищо друго освен на з*дника си. Хубаво е да си знаем, че винаги идва денят, в който и непоклатимите ще се разклатят.  Истината е, че определено трябва да се изгубим, за да се намерим. Трябва да сме удряли поне веднъж дъното, за да се изстреляме с пълна сила след това на повърхността. Истината е, че най-важната връзка е тази, която имаме със себе си. Трупаме мъдрост и събираме печал в името на едно по-добро бъдеще. Изумително е…как един момент променя милиони след него. Най-хубаво е, когато грабнем този момент и съумеем да не го изпуснем, за да ни е Живот като на филм или като песен, а не Живот като изкупление. И в този случай, въпреки че не можем да дадем повече дни на Живота си,  можем да дадем повече Живот на дните си.    

Сузана Башева