Кога идва моментът, в който лъжицата става
просто ‚лъжица‘? Кога идва моментът, в който осъзнаваме, че светът действително
е кръгъл и единият е наляво, а другият надясно? Кога точно осъзнаваме, че
думата е всичко, което имаме?
Може би, когато осъзнаем, че хората сме
създадени с един дефект по рождение. Вярваме
в това, което чувстваме, а не в реалността. Дали нашите чувства са
истинни или действителността е в пространството и ние не я виждаме? От малки
вярваме в правотата на емоциите си и цял живот преследваме щастието си. Уповаваме
се на клишета и велики философи от векове и вярваме, че това, което те са
проповядвали и казали е истината. Дали е така? Дали това не са просто мъдри
хора, които не толкова измислят нещо ново, а по скоро го казват на глас? Всъщност,
всеки има своята история, своята истина и своето мислене. Просто всяка една личност
иска нещо и се страхува от нещо. Страх ни е да си помислим, че лъжицата е
просто лъжица, че и звездите умират, че всъщност всяка плът изгнива, че нещата
са по-прости, отколкото си мислим.
Един възел, който трудно се разплита е
завързан от факта, че докато даваш нещо на хората, ти имаш власт над тях. Лишиш
ли човек от всичко, той вече не ти е подвластен. Това, което всеки един човек
иска е именно – свобода и специално отношение, ако може едновременно. Ами така
нареченото ‚даване‘ – нали е най-добрата
комуникация? За да получиш трябва да дадеш?! Тягостно е нали? Хем искаме да
освободим разума си, хем искаме подсъзнателно да стане на нашето. А теорията, че трябва да загубиш нещо, за да
го оцениш или върнеш? Нещо като „след дъжд качулка“? Не винаги трябва да губим
това, което имаме, за да получим това, което искаме. Мечтите стават реални,
когато мислите станат действия. Успехът е прогресивна реализация на достоен
идеал. Истината е в стремежа на човек към себе си. Открий кой си и го направи с
цел! Всичко е в психиката ни, искаме едновременно да сме в реката и на брега.
Не осъзнаваме, че е по-добре да подарим въдица, отколкото вече наловена риба. Онова,
което се случва около нас не е в средата, а в главата ни.
Друг възел – да обичаш правилния човек в
погрешното време. Всичко си е струвало в даден момент, но с времето излиза, че
нищо не си струва чак толкова. Тишината става изключително шумна, когато е
изпълнена с всичко, което може да се каже. Казано и повторено триста пъти. Кога
скандалите в една връзка стават ежедневие, а не изключение? Те стават езикът на
взаимоотношенията. След като не
откриваме отговорите на големите въпроси, би било успокояващо да намерим
отговорите на малките въпроси. Една такава вълнуваща питанка е - Какъв е
основният проблем в една връзка? Най-просто казано е, че ако единият рисува
света такъв, какъвто го иска, другият няма избор, освен да го рисува такъв,
какъвто е. Единият иска другия, а другият иска повече! Разбира се, че има мъже, които градят бъдеще
на думи, за да получат това, което искат в настоящето, но какво да кажем за
жените, които са грижовни, но прикрити. Те са страстни, но твърди, добри,
благоприлични, забавни жени, но направо непоносими. Цялото това вълнение
всъщност уморява. Не е ли по-лесно да разберем, че колкото и да обичаш някого,
дори цял живот, идва момент, в който просто спираш да го харесваш. Накрая се
получава нещо като квадратна тапа и кръгла дупка. Колкото и да се опитваме да
ги натъкмим, няма как да стане…
Мъжът може да реши скандала със секс, докато
една жена не може да прави секс докато не довърши скандала и той не е решен.
Запомнете, че каквото и да става във Вашата връзка, ако докоснете краката си
под чаршафите в леглото, дори съвсем малко, леко, това означава, че всичко е
наред.
Поредният затегнат възел е за нещата, които
Не казваме. Животът порязан от изменчива
съдба всъщност е една приказка с лош
край. Защо думите се изплъзват от езика ни, когато най-много ни трябват? Ако
езикът е по-дързък, дали ще може да поправя злините? Странно е как хората
помним най-малко тези, които ни правят най-силно впечатление. Мълчим, знаейки,
че всичко е толкова преходно. Виждаш една жена като най-привлекателната, а в
следващия момент вече не можеш да я гледаш. Тя вече не може да те изненада с
нищо, защото я познаваш много добре, но ти не го казваш на глас, защото знаеш,
че тя е част от теб. Крак, ръка, нещо, което е било и ще бъде с теб в трудните
моменти. Хвалим се, когато направим компромис и едва ли не се гордеем с това,
че умеем да правим такива, а не казваме, че компромисът всъщност е възпитано
самопрецакване. Харесваме и адмирираме безгрешни и принципни хора, но не
казваме колко ни е страх от „перфектните“. Мислим и вярваме, че познаваме света
повече от слепия, но ни е страх да помислим, че той може би вижда повече от
зрящия. Показваме сила и воля, че сме продължили, но не казваме, че първата нощ
винаги е най-тежка, че сърцето ти е спирало, че вече не вярваш на нищо. Никой
не е този, който изглежда. Всички говорим за Дявола и лошотията, а повече ни
плаши времето… Вярваме в правдата, отговорите ни са празни, но не признаваме,
че кръвта надцаква водата. Обичаме няколко пъти по различни начини в живота си,
но не казваме на следващите, че има една Любов, която променя съдбата ти
завинаги и, че има Някой, който след като си го целунал, знаеш, че ще си
свързан завинаги с него. Не признаваме, че не помним образа, но помним
усещането. Не говорим за усмивката, която се вижда три, четири пъти в живота и
не се забравя. Някои хора говорят за трудно детство, а не казват, че става дума
за трудни родители. Има разлика. Когато едни родители изпратят детето си далеч,
за да намери себе си, щастието си, за да се образова, не казваме кое е
по-трудното. Че родителите нямат възможност да отгледат детето си добре у дома
и няма какво да му предложат или по-трудното е, че не са до него в тежките и в
хубавите моменти?!
Не
казваме, че говорейки само за чувства, неусетно ставаме безчувствени. Усмихваме се и не говорим затова, че тази
седмица се чудим в кой клуб да отидем, а следващата в коя църква да запалим
свещ. Казваме, че раните зарастват, но не, че белезите стават сувенир.
Усмихваме се и не говорим за залеза, който искаме да видим, защото той вече е
плашеща перспектива. Привличаме се и се желаем, но не казваме, че всъщност
очакването е ключът към съблазняването. Всички се обичаме на думи, но знаем, че
или Ти хората, или те Теб!
Утре ще бягаме още по-бързо и ще протягаме
ръце още по-далеч. И в едно прекрасно утро като лодки борещи се срещу
течението, ще разберем, че то непрекъснато ни отнася към миналото. Има нещо в
него, за да ни дърпа назад…Не можем да го повторим, но така говорим понякога за
него, че все едно всеки иска да възстанови нещо. Някои хора, просто не
загърбват нещо или някой толкова лесно. Обичат си досадния багаж от миналото.
Единственото, което знаем със сигурност е, че по-трудно се върви назад! А това,
за което можем да сме благодарни е, че не знаем бъдещето. И по-добре, че може
би не бихме излизали от леглото.
Различни хора, мисли, идеи,цветове,музика,
държави, езици, принципи и правила. Всичко е различно, но всички пием твърде
много понякога, а, когато се напием, всички ставаме еднакви. Така че, да не
бързаме да съдим другия, защото всеки се бори за нещо и е пазител на собствения
си морал. Единственото, което би ни помогнало в този възел от противоречия е
една здрава психологическа имунна система.
Борим се цял живот докато не умрем, чак
тогава спираме. Повечето хора си отиват така, както идват на този свят –
ритайки и плачейки. Но има и такива, които намират милост…Милост в тънката
усмивка, в дивия лук край пътя или в
лудата Любов. И колкото и да е противоречив животът, не забравяйте, че всеки
шут отзад е крачка напред!
Сузана Башева
Няма коментари:
Публикуване на коментар