*Никъде не го пише...*

    Не просто самовглеждане, а размисли за мен, хората наоколо и света, в който сме станали това, което сме. Разсъждения и анализи, които не че не знаем, а просто не казваме на глас. Припомняне и отрезвяване в обремененото ежедневие. Като пилешка супа за душата. Хапнете.

    Историята на едни хора в този свят и сега, които се учат да живеят според желанията на сърцето, повлияно от вируса на безхаберието. Знаем, че на Земята има два типа хора. Това не са ‘мъжете и жените’, те са заедно, едно, поне би трябвало. Различните видове хора се делят основно на две групи. Едната гради замъци, другата руши с лопатата. Едните – пазители на морала, другите в сянката му. Човек не струва много в сравнение с големите птици и зверове. Човекът е по-страшен от тях. По-страшен от зло куче и от гаден грип. Достатъчно е, че живеем от морето, а убиваме братята си... А представяте ли си, ако човек трябваше всеки ден да се опитва да убие и луната? Пък луната бяга. Ами представяте ли си, ако човек трябваше всеки ден да се опитва да убие слънцето? Добре че не ни карат да убиваме звездите. С късмет сме се родили ние.

    Колкото до ‘мъжете и жените’ – вчерашните мръсници днес са властни жени. Еманципацията ни уби. Остана ни кожата, в която живеем. Мъжете се превърнаха в балерини, а жените в боксьорки – хипотетично. Ясно е, че силата на жените идва от това, че нищо и никой не може да обясни природата им, както твърди Оскар Уайлд. Но мощта, за която аз говоря, независимостта, идва от къде? От това, че няма мъже? Не. От факта, че повечето жени се бием в гърдите, че сме силни, че нямаме нужда от нищо и никой, че можем и ще се справим. Така е, така стана. Децата си отглеждат сами, работят, някои повече от мъжете си. Чистят, готвят, перат, гладят, струват. Крушки си сменят – царуват. Разбира се, че има и такива мъже, които попадат на жена, на която й се живее и не знае защо е родила. Оставя детето и търси диря след диря. Изводът е, че ако няма мъже – сами сме си го направили (поне донякъде). По default сме виновни, както за повечето неща. Озъбената амбиция за самостоятелност води до болка без упойка. Нещата са ясни, няма мъже - жени. Би било хубаво да сме равни. Мъжете правят пари, парите не ги правят мъже... Жените раждат деца, децата не ги правят жени... Но нека оставим силните жени и слабите мъже, нека да преминем на *rock school academy. Момчетата и момичетата – морално изтощените искат неморално удоволствие.  Днес похотливата купонджийка е забавна докато не повърне върху обувките ти и не изпадне в кома. След това става досадна. Ама нищо. Младите днес знаем, че дори да сме в канавката, пак ще гледаме звездите. Относно момчетата, те определено имат по-малко изисквания към девойките. Достатъчно е да са с висока лична хигиена, нисък морал, склонност към разврат и със занижени критерии към отсрещния пол. Ама, гледана пу*ка с цел продажба е модерно. И така, докато не стане мътна и кървава.  Но нека да не превръщаме болката в ежедневие...

    Малко по-сериозно... Минаваме на по-леко казана, но отново груба реалност. За да бъдеш гей ти трябва още един. Педе*аст може да си самостоятелно. Та, мъже - не съдете другата страна. Опитайте се да я разберете. За момичетата с рошави коси и жадни сърца (браво, за което) - прощавайте на к*чките. Не забравяйте, че тази война е до живот и не е честна.

   Много сериозно... Не знам за глобалното затопляне, но по-страшно ми се вижда глобалното затъпяване. Любов и съвремие в цифрово изражение... Медиатизация на личността и любовта... Единственото, което притежават някои хора е дързост, смартфон и способността да спят до дванадесет на обяд. Родени да се самоснимат... Дам, красотата може да спаси света, но дотогава идиотите ще го съсипят. Наистина, много важен ден в живота ти е денят, в който си се родил, но все си мисля, че още по-важен е денят, в който си разбрал защо. Ако не си, потърси... Това да знаеш за какво ставаш сутрин и за какво си лягаш е сила. Не може да нямаш никакви проблеми освен нарцисизъм и антисоциално поведение. Ама, явно може. Вярно, няма правилно и неправилно, но е хубаво човек да има четири основни принципа на характера – сила, ум, емоция и дух. Овладееш ли ги си господар на вълните. Всички произхождаме от морето, но не всички сме негови деца. Колкото по-голямо е разстоянието между вълните, толкова е по-голяма следващата вълна... И имаме две възможности, както обикновено. Да се разбием в скалите или да се слеем с природата. След като не можем да покорим Живота, можем да станем част от него. Живот без редовно общуване с природата е половин живот... И пътуването доста често може да е по-хубаво от пристигането... Пътувайте.

   Бъдещето не е реално... Зад всеки наш страх ще намерим късмета си. Не е хубаво да позволяваме на вчерашния ден да заема времето ни в днешния... Само ако се научим да присъстваме във всичко, което ни се случва тук и сега, ще бъдем винаги щастливи. Ако се пуснем по течението, а не плуваме срещу него. Ако се оставим на непредсказуемостта, която дебне отвсякъде и не знаем какво ни чака. Ако се научим да съчувстваме вместо да обвиняваме... Ако приемем, че всеки човек има един ангел в усмивката и хиляда дявола в ума, ще бъдем по-спокойни и широко-скроени човеци. Само ако са ни достатъчни стари найлонови шорти и огърлица от мидени черупки, само тогава ще сме свободни. Свободата... нелепият звън на нашата цивилизация. Само лишените от нея знаят истинското й значение. Чувства като страх и любов са сила, която трябва да бъде проумяна, както сме проумели теорията на относителността. Това са феномени, които ни отключват и определят посоката на живота ни. Сили, които променят времето и пространството, формират представата ни за самите нас. Всяка пресечна точка, всяка среща предполага нова потенциална посока. Всеки човек влиза в живота ни с определена роля, а когато тя свърши, той си отива. Толкова е елементарно и няма нужда на никой да се сърдим. Всеки си изиграва ролята във филма и не всеки идва, за да остане. Просто е хубаво да се научим, че Животът и хората в него ни дават това, от което имаме нужда, което ще ни бъде полезно. Като с книгите – взимаш назаем това, което ти е необходимо. Ако има страх – преодолей го, защото страхът и паниката са две различни неща. Страхът помага да оцелееш като го превъзмогваш. Паниката те убива. Притихвай – няма спещни задачи.

    Винаги ще има бедни и богати. Богато надарени, бедно надарени. Богати в любовта, бедни в любовта... Винаги ще има хора като фантом появяващи се, за да ти припомнят кой си и да те свалят на Земята. Винаги ще има хора, уютни като дом, които като ги прегърнеш ще знаеш – у дома си. Основният проблем у човечеството днес е в очакванията, които имаме от всичко и всеки. Няма ли очаквания, всичко ще е наред. Замислете се. Ако нещо или някой Ви дразни, то е защото имате или сте имали други очаквания. А не трябва. Никой никому не е длъжен в тоз свят. Очакванията ни пречат да се наслаждаваме на сегашния момент. Ако ги премахнем до минимум, ще бъдем по-свободни, по-спокойни и по-щастливи. Целта е да забравим какво ни е наранило, но да запомним на какво ни е научило. Онзи, който сме като човек, да говори с толкова висок глас, че да не се чува какво казваме. Не е необходимо да даваме обет за мълчание, но запомнете – не чувствайте твърде много и не мислите твърде много. Понякога трябва да замълчиш, за да те забележат и да изчезнеш, за да те намерят. В момента, в който започнем да свръханализираме, това означава, че отдавна сме стигнали до отговора, но не искаме да е той. Просто е хубаво да знаем кога да спрем, защото думите са като стъклата... Премълчаваш – боли, проговаряш – кърви. Дума прави дупка...

    Не гонете призраци, не питайте, ако ще игнорирате отговора. Не бъдете безотговорни към сърцата на другите. Не се свързвайте с хора, които са безотговорни към Вашето сърце. Не търсете ‘под вола теле’... Все едно да се взираш и да търсиш синята точка в небето.

    Запомнете - две неща консервират  хората  – злобата и наркотиците. Не ги разбирам много тия работи, но знам, че трябва да сложиш край на нещо, когато боли. Не след това, защото ще боли повече... А всеки накрая се оказва някой друг. И след това, живи с говеда на полето пасем и ‘шерваме’ самотата. Но самотата не се споделя, защото, ако се сподели вече не е ‘самота’ и  накрая прахта в очите просълзява...

   В морето човек не се губи, а и островът е дълъг. Дайте си две седмици за въздух... Ако не можеш да се радваш на собствената си компания, няма да можеш да се радваш на никоя. Истината е, че човек не може да бъде победен. Да го превиеш  можеш, не и да го прекършиш. А Животът е прекрасница. Пази го.

   Хората не получаваме  заслуженото, а това, което си извоюваме и това няма да се промени. Не е важно какво се казва, а какво НЕ се казва на глас. В една наводнена земя из птичи поглед с причудливи серенгети и сборен пункт на мъртви души, има много самотни туристи и пушек, който гърми...

   Сузана Башева

  

   

*Грозната истина*

   Истината…висша ценност за мен! А за Вас? Знаете ли какво означава – Вашето утре да е Вашето вчера? Това е да държиш двата края на живота си, за да стигнеш по средата. Колко от нас обаче успяват? Може би малцина. Истината не е от скъпите вещи в този свят, но е от по-ценните и е вечна. Всъщност истина е, че на вещите не им пука за Вас.

   Започвам с една небезизвестна истина, че всеки човек лъже. Ако не е – ще. Ако човек не може да лъже, няма да познае кога го лъжат. Не става дума за непоправима лъжа, а за факта, че всеки някога за нещо, уж „благородно“, е излъгал. Да се спаси, да се уравновеси, да се прикрие, да заобиколи истината, да не нарани, да съхрани, да успее, да протака, да изглежда добър… Благородните лъжи са лъжи, които казваме, за да се чувства някой по-добре. Лъжите са като децата, грижим се за тях, защото са ни необходими. Всъщност има десетки причини да лъжем, но само една да кажем истината, грозната истина.

   Истина е, че ние сме българите на новото време. Не знаем наистина добре нищо за нищо. Работим, но като цяло не виждаме смисъл от това, а тези, които виждат са късметлии. Често спорим с телевизора и удряме шумно солницата в масата. Познаваме около една трета от гостите на собствената си сватба. Всяка втора девойка е в състояние да надпие почти всеки руски турист. За новогодишната вечер си купуваме няколко килограма експлозиви /да се знае, че има/. Смятаме, че да ни глобяват в градския транспорт като нередовен пътник е жестока несправедливост. Мъжете, които не могат да имат жените, които искат, за тях те вече са кучки. Само дето не знаят, че кучката е мацка, която напълно владее себе си. Ходим да гласуваме от време на време, макар по правило да смятаме, че няма за кого. Поне по осем години учим в университет. Когато някой разказва виц, който знаем го прекъсваме, за да разкажем края. Традиция си стана да живеем при родителите докато се оженим/ омъжим. Съвременният израз: „Опааа“ означава „Извинявай“. Всяко трето семейството е скарано или се съди с поне един от роднините. Слушаме най-новите албуми и гледаме най-новите филми преди да са излезли официално в България. Вярваме неимоверно във фразите, че „Много хубаво не е на хубаво“ и, че „Хубавите ябълки прасетата ги ядат“. Философията ни за живота като цяло се изчерпва с „Е*ало си е м*йката“. Във вестниците ни има интересни заглавия като: „Светът свършва днес. Подробности утре само в …“ ?!

   Живеем в епохата на идеите. Някои се трудят много, а другите си присвояват заслугите. Време, в което светът отива по дяволите, а хората в лудница. Епоха, в която „качественото месо“ се цени рядко. Години - не на най-умните, най-талантливите, най-хитрите, а време на най-постоянните човеци. Светът е място, където лесно с връзки постигаш успех, но трудното е да го задържиш, тъй като трябва да мислиш. А мисълта не всеки я притежава. Век, в който полът няма значение, а мечтите се купуват с пари. Доброволците са малко, а изискванията много. Едно време, в което почти всеки живее според прищевките на другия. Тук и сега, ако ни остане един ден живот, не знаем какво бихме направили. Това са едни години, в които се обича много, но не правилно.      Истината е, че сега най-добрите познавачи на разбити сърца са барманите и таксиметровите шофьори. Те са свидетели на битката между разума и сърцето, както и на факта, че най-често го отнася черният дроб. А на сутринта животът продължава…

   Момичетата днес се хвалят колко момчета тичат след тях. А дали знаят, че и във футбола много момчета тичат след една топка, но целта е само да вкарат…гол?! Дали някои девойки знаят, че като спиш с богат мъж няма да забогатееш?! И защо всички искат да подновяват нездравословни връзки?! Чудно време! Време, в което любовта е назаем, писателите под наем, а хората са ходещи хладилници, при това празни. Епоха, в която мъжете не правят разлика между колата и жената, а някои правят и тя свършва с износването на тампоните…на колата. Един безумен трафик, където неделните шофьори са в седмичния график. Тук и сега, липсват символ на интелигентния сексапил и символ на емоционалната интелигентност. Защо? Защото вече няма момичета с разхвърляни коси и жадни сърца. Има девойки, че и жени, които си купуват лъскав клин, слагат тигров сутиен, изливат си половината фон дьо тен върху надраната физиономия, слагат оранжевия руж, малко вафли, не на място – в стомаха, а в косите и така стават „дами“. И после имат един проблем. Спят с непознати. Основата е в това, че те са непознати. Истина. Грозна истина.

   Днес нищо не струва повече от действителната му стойност. Цената на истината е голяма, но никой не казва, че изборът е лесен. Важното е, че си заслужава, защото все още едно от най-трудните и силни качества е да умееш да мислиш за себе си. На глас. Истината е, че е по-добре да говориш, да крещиш. Мълчанието е истинско престъпление, особено в свят като днешния. Така, както мълчанието на една жена, която има какво да каже е оглушително. Когато си верен на себе си, казваш истината и то на глас, тогава няма да имаш врагове вътре в себе си. А, който няма враг отвътре, няма и отвън. Същото е и с дразнителите. Дразнителят съществува докато се дразниш. Спреш ли – той изчезва.

   Истината е, че когато човек е млад си мисли, че може да се изхожда навсякъде. Но трябва да се внимава къде се ходи…до тоалетна, защото птиците на баланса неизбежно ще се изходят отново във Вашия двор. А с колко хора е така… Мислите са им изписани на челото като субтитри. От доверчивост, наивност и понякога наглост – иска им се да ни извадят очите, но всъщност ни изписаха веждите!

   В днешно време, всички караме депресията си на крак, че нямаме време и възможност да се затворим вкъщи. Истината обаче е, че би било добре да бъдем като водата по време на депресията. Когато някой ни пореже, направи резка върху /във/ нас, като водата да сме. За секунди да изчезва, а не като пясъка да чакаме някой да мине, да заличи резката или като камъка да си остане вдлъбнатина завинаги. Грозната истина е обаче, че сега повечето хора са като пясъка или камъка. И искат отмъщение, а когато не влагат чувства в отмъщението, им е най-сладко.

   Сега се иска от младите да прекарат от четири до осем години в изучване на науки, но никой не ги обучава какво да правят с това познание, след като го придобият. Истината е,че най-добрият университет е животът. А да живееш е изкуство. Хората, които се заемат да допринесат с нещо на човечеството чакат стотици години след смъртта си, за да получат признание. Истината е, че от неуспехите човек се учи повече, отколкото от успехите. Личността е най-близко до успеха след провал. Провалът е зов и един вътрешен подтик за нещо ново. Сега сме във време, в което парите са мерило за успех. А това редно ли е? Така ли е? Какво знае всъщност един човечец за самия себе си в тази джунгла без компас, ако няма навигация?! Това е истината, че трябва да има поражение, за да се превърне в победа. А най-лошата човешка болест не е друго освен нерешителността. Да вземеш решение, означава да помислиш. Да рискуваш, да направиш избор. Ако се провалиш, това е маскиран провал, който ти дава право на нов шанс и те приближава до успеха. Именно спешните, неизбежни ситуации принуждават хората да мислят. Добре, че ги има. В крайна сметка, за да разбереш нещо, трябва да го почувстваш. Бъди на своя кораб капитан, защото духът надвива страха. По-добре да грешиш, но да бъдеш щастлив, отколкото винаги да си прав и нещастен.  Бъди един добре балансиран ум. Нощта винаги следва деня и винаги е най-тъмно преди зазоряване. Грозната истината тук е, че никой вече не прави ревизии, а трябва! Един път в годината е хубаво да си правим ревизия на самите нас, за да знаем къде сме.

   Във всяко стадо има мърша. Животът е кучка, да. Трябва да сриташ няколко з*дника. Но има и друга страна на монетата. По-добре е да говориш, отколкото да мълчиш! Все още музиката е по-силна от порното! Любовта не се търси, тя се създава! Истината е висша ценност! Никога е повече от рядко! Всички сме в самолет, а животът е сложен и опасен. Пътят до долу е дълъг затова и никога не може да сме много облечени или много образовани. Четете! Четенето дори на автобиографията на някой раздвижва невроните. Не съдете книгата по заглавието. Емоционален капитал е необходим, за да имате претенции. Ако не Ви пречат ръцете, действайте! Ако не Ви пречат краката, стъпвайте по-често!Ако имате брада, решете си я! В известен смисъл, нищо няма смисъл, затова не чакайте никой и нищо.Усещайте се кога да започнете и кога да спрете. Знайте, че няма по-висок човек, от този, който се навежда да Ви помага. Хората ще продължават да умират, дъждът ще вали, когато сте си измили колата. Та, единственото, което може да контролираме са собствените ни избори. Целта не е да премахнем напълно невежеството, продажността и алчността, а да ги сведем до минимум.

  Така, както все по-рядко срещаме човек с нетрадиционна трезвеност, така човек вече умира не, когато иска, а когато може. Една епоха на шантави хора, свободия, в която няма перфектни намерения, а само перфектни мерки. Изобилие от импланти – в гърдите, в главите. Време, в което докато хората си боядисват косата и карат пети пубертет, светът се разпада.

Сузана Башева

     

*Възел от противоречия*

   Кога идва моментът, в който лъжицата става просто ‚лъжица‘? Кога идва моментът, в който осъзнаваме, че светът действително е кръгъл и единият е наляво, а другият надясно? Кога точно осъзнаваме, че думата е всичко, което имаме?

   Може би, когато осъзнаем, че хората сме създадени с един дефект по рождение. Вярваме  в това, което чувстваме, а не в реалността. Дали нашите чувства са истинни или действителността е в пространството и ние не я виждаме? От малки вярваме в правотата на емоциите си и цял живот преследваме щастието си. Уповаваме се на клишета и велики философи от векове и вярваме, че това, което те са проповядвали и казали е истината. Дали е така? Дали това не са просто мъдри хора, които не толкова измислят нещо ново, а по скоро го казват на глас? Всъщност, всеки има своята история, своята истина и своето мислене. Просто всяка една личност иска нещо и се страхува от нещо. Страх ни е да си помислим, че лъжицата е просто лъжица, че и звездите умират, че всъщност всяка плът изгнива, че нещата са по-прости, отколкото си мислим.  

   Един възел, който трудно се разплита е завързан от факта, че докато даваш нещо на хората, ти имаш власт над тях. Лишиш ли човек от всичко, той вече не ти е подвластен. Това, което всеки един човек иска е именно – свобода и специално отношение, ако може едновременно. Ами така нареченото  ‚даване‘ – нали е най-добрата комуникация? За да получиш трябва да дадеш?! Тягостно е нали? Хем искаме да освободим разума си, хем искаме подсъзнателно да стане на нашето.  А теорията, че трябва да загубиш нещо, за да го оцениш или върнеш? Нещо като „след дъжд качулка“? Не винаги трябва да губим това, което имаме, за да получим това, което искаме. Мечтите стават реални, когато мислите станат действия. Успехът е прогресивна реализация на достоен идеал. Истината е в стремежа на човек към себе си. Открий кой си и го направи с цел! Всичко е в психиката ни, искаме едновременно да сме в реката и на брега. Не осъзнаваме, че е по-добре да подарим въдица, отколкото вече наловена риба. Онова, което се случва около нас не е в средата, а в главата ни.

   Друг възел – да обичаш правилния човек в погрешното време. Всичко си е струвало в даден момент, но с времето излиза, че нищо не си струва чак толкова. Тишината става изключително шумна, когато е изпълнена с всичко, което може да се каже. Казано и повторено триста пъти. Кога скандалите в една връзка стават ежедневие, а не изключение? Те стават езикът на взаимоотношенията.  След като не откриваме отговорите на големите въпроси, би било успокояващо да намерим отговорите на малките въпроси. Една такава вълнуваща питанка е - Какъв е основният проблем в една връзка? Най-просто казано е, че ако единият рисува света такъв, какъвто го иска, другият няма избор, освен да го рисува такъв, какъвто е. Единият иска другия, а другият иска повече!  Разбира се, че има мъже, които градят бъдеще на думи, за да получат това, което искат в настоящето, но какво да кажем за жените, които са грижовни, но прикрити. Те са страстни, но твърди, добри, благоприлични, забавни жени, но направо непоносими. Цялото това вълнение всъщност уморява. Не е ли по-лесно да разберем, че колкото и да обичаш някого, дори цял живот, идва момент, в който просто спираш да го харесваш. Накрая се получава нещо като квадратна тапа и кръгла дупка. Колкото и да се опитваме да ги натъкмим, няма как да стане…

   Мъжът може да реши скандала със секс, докато една жена не може да прави секс докато не довърши скандала и той не е решен. Запомнете, че каквото и да става във Вашата връзка, ако докоснете краката си под чаршафите в леглото, дори съвсем малко, леко, това означава, че всичко е наред.

   Поредният затегнат възел е за нещата, които Не казваме.  Животът порязан от изменчива съдба всъщност  е една приказка с лош край. Защо думите се изплъзват от езика ни, когато най-много ни трябват? Ако езикът е по-дързък, дали ще може да поправя злините? Странно е как хората помним най-малко тези, които ни правят най-силно впечатление. Мълчим, знаейки, че всичко е толкова преходно. Виждаш една жена като най-привлекателната, а в следващия момент вече не можеш да я гледаш. Тя вече не може да те изненада с нищо, защото я познаваш много добре, но ти не го казваш на глас, защото знаеш, че тя е част от теб. Крак, ръка, нещо, което е било и ще бъде с теб в трудните моменти. Хвалим се, когато направим компромис и едва ли не се гордеем с това, че умеем да правим такива, а не казваме, че компромисът всъщност е възпитано самопрецакване. Харесваме и адмирираме безгрешни и принципни хора, но не казваме колко ни е страх от „перфектните“. Мислим и вярваме, че познаваме света повече от слепия, но ни е страх да помислим, че той може би вижда повече от зрящия. Показваме сила и воля, че сме продължили, но не казваме, че първата нощ винаги е най-тежка, че сърцето ти е спирало, че вече не вярваш на нищо. Никой не е този, който изглежда. Всички говорим за Дявола и лошотията, а повече ни плаши времето… Вярваме в правдата, отговорите ни са празни, но не признаваме, че кръвта надцаква водата. Обичаме няколко пъти по различни начини в живота си, но не казваме на следващите, че има една Любов, която променя съдбата ти завинаги и, че има Някой, който след като си го целунал, знаеш, че ще си свързан завинаги с него. Не признаваме, че не помним образа, но помним усещането. Не говорим за усмивката, която се вижда три, четири пъти в живота и не се забравя. Някои хора говорят за трудно детство, а не казват, че става дума за трудни родители. Има разлика. Когато едни родители изпратят детето си далеч, за да намери себе си, щастието си, за да се образова, не казваме кое е по-трудното. Че родителите нямат възможност да отгледат детето си добре у дома и няма какво да му предложат или по-трудното е, че не са до него в тежките и в хубавите моменти?!

    Не казваме, че говорейки само за чувства, неусетно ставаме безчувствени.  Усмихваме се и не говорим затова, че тази седмица се чудим в кой клуб да отидем, а следващата в коя църква да запалим свещ. Казваме, че раните зарастват, но не, че белезите стават сувенир. Усмихваме се и не говорим за залеза, който искаме да видим, защото той вече е плашеща перспектива. Привличаме се и се желаем, но не казваме, че всъщност очакването е ключът към съблазняването. Всички се обичаме на думи, но знаем, че или Ти хората, или те Теб!

   Утре ще бягаме още по-бързо и ще протягаме ръце още по-далеч. И в едно прекрасно утро като лодки борещи се срещу течението, ще разберем, че то непрекъснато ни отнася към миналото. Има нещо в него, за да ни дърпа назад…Не можем да го повторим, но така говорим понякога за него, че все едно всеки иска да възстанови нещо. Някои хора, просто не загърбват нещо или някой толкова лесно. Обичат си досадния багаж от миналото. Единственото, което знаем със сигурност е, че по-трудно се върви назад! А това, за което можем да сме благодарни е, че не знаем бъдещето. И по-добре, че може би не бихме излизали от леглото.

   Различни хора, мисли, идеи,цветове,музика, държави, езици, принципи и правила. Всичко е различно, но всички пием твърде много понякога, а, когато се напием, всички ставаме еднакви. Така че, да не бързаме да съдим другия, защото всеки се бори за нещо и е пазител на собствения си морал. Единственото, което би ни помогнало в този възел от противоречия е една здрава психологическа имунна система.

   Борим се цял живот докато не умрем, чак тогава спираме. Повечето хора си отиват така, както идват на този свят – ритайки и плачейки. Но има и такива, които намират милост…Милост в тънката усмивка,  в дивия лук край пътя или в лудата Любов. И колкото и да е противоречив животът, не забравяйте, че всеки шут отзад е крачка напред!

  Сузана Башева

  

     

  

  

  

      

*Изкуплението Живот*

   Животът е една строителна площадка, в която градим морал, възпитаваме поколения. Животът е едно състезание, в което всеки участва, а голямата награда е просто да оцелеем. И идва моментът, в който площадката е срутена, а в състезанието всички сме с червен картон.

   Животът е като футбола, а всички играчи в него сме достойни или не представители, които си прехвърляме топката, от едни в други. Игра на топка, едно състезание,  в което всички се надпреварваме, а наградата е да останем живи. В много от случаите - наранени, повредени, но това не означава, че сме счупени! В тази игра, винаги има някой, който прави нарушение след нарушение, има друг, който е честен, но винаги освиркван. Защо? Защото истинските играчи остават неразбрани в тази игра. Има и такива, които си вкарват автогол и тогава те се превръщат в истински *оксиморон. Едно взаимно изключващо се понятие - хем най-харесвани, хем най-мразени.  И „Сладка мъка“ и „живи трупове“ – често срещано явление.

   Футболът като принципи и правила и приложението им в обществото са интересна гледна точка. Необходими са единадесет играча. Едно правителство от своя страна се изгражда именно от тези отборни принципи. Необходим е вратар, човек, който да пази от голове , от едната коалиция спрямо другата, а може би и от самия народ. Необходими са защитници, които да си прехвърлят топката постоянно. Автоголът е толкова характерен и добре приет в нашия красив и морално покварен стадион, ключов удар в обществото.  Та така,  играта на топка е сред любимите ни. Само един въпрос остава. Когато се свършат топките, тоест, когато сами си ги спукаме или ни ги отнемат…на какво ще си играем?!

   Много от изгонените от терена сигурно си казват, че са го направили (нарушението), за да се издокарат пред хората или, за да намерят разположението на „истинските“ около тях. Или просто, за да се почувстват нормални, тоест - себе си.  Истината е, че заложиш ли всичко в една игра, губиш залога.

   Много хора казват, че нещо ще ни отнеме години. Та, годините ги имаме!  Всичко е въпрос на желание, а желанието е избор. Нали все казваме, че „няма невъзможни неща, има слаби характери“?! Истината е, че най-доброто човек създал е, когато наистина е искал.  Ден след ден…борбата е да е щастлив Животът.

   Всеки иска нещо от Живота. Съвет за „събарянето на стените“ - Ако искаш да отслабнеш, спри да ядеш! Ако искаш да си опаричен, си скъсвай г*за от работа! Ако искаш да си щастлив, намери този, който те прави…и никога не го пускай!  И още нещо…не избирай по-добрия и по-доброто, избери този и това, което ще направи теб по-добър!     

   Не в Библията, а в Живота е скрито спасението ни! В България всички ние се молим на Бога. Тук има около три хиляди църкви, но и този брой църкви не са в състояние да спасят българина. Замисляли сте се, че всеки български дом би трябвало да бъде българска църква. И не свещениците, а майките и бащите ни пазят и се молят за нас всеки Божи ден.

  Проверката е поводът, а истината е преценката в Живота. Хората са различни и неразбрани, а човек е различен, защото е прекарал някъде, с някого години. Дал е сърцето и душата си за някой или за нещо. Освен това, друго не знае. В това той е важен и истински. Извън това, не е той, даже нищо. Никому ненужен.  Животът е странно нещо, на моменти го мразиш, на моменти го използваш, после свикваш с него. А, когато мине достатъчно време, ставаш зависим от него. Ето това значи да си *инситуционализиран*, изпращат те тук до живот…и ти взимат живота. 

   Светът ужасно се е забързал за някъде! Защо и ние да го правим? Има време. Когато нещо ни е в сърцето и разума – не могат да ни го отнемат, колкото и да се бърза. Да не забравяме, че има места по света, които не са изградени от камък, че носим нещо в себе си, което не могат да докоснат. То си е наше – вечната ни надежда и любовта ни.  Главната ни  цел е да сътворим фантом, привидение от нищото. Да сътворим собствения си Живот.

  Доста често в Живота, някой  друг върши гадорията и ние се озоваваме „виновни“. Лош късмет може би. Той се носи наоколо, все трябва да се лепне на някого. Казваме си: “Явно е бил мой ред“.  Да, всеки е правил грешки и продължава, но каквито и да са те, за всеки идва моментът, в който вече е платил прескъпо за тях  и вече не иска толкова много. Всичко се свежда до един прост избор.  Да се вкопчим в Живота или да се вкопчим в Смъртта. Всички знаем, че по-лошо от ампутиралия дух няма и в този случай ‚просто футбол‘ е по-добрият избор.  Някой птици просто не могат да живеят в кафез, перата им са твърде ярки. Трябва да бъдат на свобода, да тичат и летят, да бъдат на зеления терен.

    Относно грешките в Живота, които всички ние правим – думата „поправен“ е измислена дума! Съжаляваме?! Това е думата! Въпреки че казваме „съжалявам“, когато настъпим някого. Би било хубаво да се измисли нещо по-истинско и по-силно, вместо „съжалявам“.  Може би най-много се приближава до истината думата -  разкаяние. Разкайваме се? Всеки един ден, почти всеки един човек. Не е минал ден без да се разкайвам. И не, защото съм тук сега или защото някой смята, че така е редно. Просто си спомням каква съм била…тогава. Малка и зелена, глупава хлапачка, която е постъпила ужасно. Иска ми се да поговоря с нея. Бих се опитала да я вразумя, да й обясня как седят нещата. Ала, уви! Не е възможно!  Хлапачката отдавна я няма и остана само пораснало момиче! И най-добрият вариант е да се примиря с това. А, ако ми липсва, тази стара моя приятелка…ще намеря нова. Нов приятел е равно на истинска терапия. И запазвам надеждата, защото тя е най-хубаво нещо в този шарен Живот. Нали уж нищо добро не загива…?!

   Сигурно за всеки има дни, в които не вярва дори на себе си. За всеки има „истории и случки като стари мебели“.  За всеки идва ден, в който си казва: „ Днес безсърдечни. Вчера обичали с цялото си сърце.„ И точно тогава е хубаво да си спомним и осъзнаем, че сме чули и да забравим, че сме видели и да запомним, че сме преживяли и да разберем.

Наистина доста често,  най-красивите усмивки разказват най-тъжните истории. И на най-високопоставения трон на света ние пак не седим на нищо друго освен на з*дника си. Хубаво е да си знаем, че винаги идва денят, в който и непоклатимите ще се разклатят.  Истината е, че определено трябва да се изгубим, за да се намерим. Трябва да сме удряли поне веднъж дъното, за да се изстреляме с пълна сила след това на повърхността. Истината е, че най-важната връзка е тази, която имаме със себе си. Трупаме мъдрост и събираме печал в името на едно по-добро бъдеще. Изумително е…как един момент променя милиони след него. Най-хубаво е, когато грабнем този момент и съумеем да не го изпуснем, за да ни е Живот като на филм или като песен, а не Живот като изкупление. И в този случай, въпреки че не можем да дадем повече дни на Живота си,  можем да дадем повече Живот на дните си.    

Сузана Башева