На Брат ми***

И няма да съм никога сама.
С брат ми за ръка...


Самичка бях и после ти се появи.
Малък, рошав и игрив.
Винаги те пазех, от себе си дори.
Завинаги ще съм до теб, запомни.

Да имаш брат е светлина.
Четири ръце и две сърца - бродят из света.
Ти тъжиш и аз рева.
Смея се и ти така.

Най - добър приятел и пазител.
Братът е спасител.
Няма как да си сам, щото винаги има там...
Едно човече твое. С тебе и зад тебе - той е.

И човек и мъж, и сърце и душа - винаги ще те хване за ръка.
Едни зелени очи - пълни с мечти.
Прозира душата на дете, което гори.
Любов, отчаяние, смях и тъга - всичко е в тази красива, братска глава.

*Вълшебницата и Времето*

Имало едно време, някъде между морето и сушата, едно момиче, в началото на зрелостта си, което обичало да подарява време. Нарича ли я – Вълшебница.

Време…

Време да се върнеш. Време да забравиш, време да си спомниш. Време да спре да боли. Време да простиш. Време да обичаш. Време да се намериш отново.

Проблемът с времето обаче е, че за две седмици или два месеца, то винаги свършва.

Вълшебницата винаги била сама и разполагала с времето си, но обикновено го раздавала. То пък не се връщало при нея… Не срещала никого случайно, защото си го е пожелавала много преди изобщо да го има и в мислите си вече го е преживявала.  Дните отлитали  и тя осъзнала, че оргазмите й изведнъж са станали по-дълги от връзките. Когато са били истински, разбира се. Едно безкрайно скитане, което накрая завършило с гняв, разочарование, болка, страх и уплах от света наоколо.

Мъжете обикновено се връщали не, за да останат, а за да си вземат от нея. Вероятно, защото тя била небрежно рошава, истинска, без дълъг цветен маникюр, който да оставя следи. Чиста. И с усмивка и с неволя. Не изисквала, не молила, не просила обещания. Само искала да радва. Давала свобода и търпение. Чакала си кротко, безмълвно. Боляло, ама търпяло. Винаги вярвала, че има смисъл. Умеела да чува, когато слуша. Един вид – кактус  с душа на маргаритка. Лудетина, която носи утеха. Невъзмутима изкусителка. И приятелка и противничка.

Сега, когато най-скъпото нещо не е любовта и добрината, а тишината и голотата. Сега, когато удовлетворението се състой не в това да продължим, а да си отмъстим. Време, в което опитът не е сила, с която можеш да промениш живота си, а бреме, което носи тъга.  Време, в което ДНК-то на щастливия живот е тежина и вечна борба. Време, в което колкото – толкова задоволява. Време, в което „да бъда нощем гола или да не бъда денем в мола“ е ежедневният въпрос на прекрасни момичета, които разчитат само на епилацията и основно напредват на задна.  Време, в което масовката предпочита тения, отколкото пълна липса на вътрешен живот. Време, в което е забележително да бъдеш себе си, тъй като всяка седмица се измислят нови биографии. Време, в което една Вълшебница, която дава и не иска, която знае и мълчи е приказка.

Бутилирани обещания, любов като версия на Дядо Коледа, метросексуални мъже и порочен егоцентризъм. Време, в което вече никой не иска въртележки. Искат скоростни влакчета, от които да им се повръща. Всеки иска любов, ама не всеки знае какво да я прави, когато я срещне. Любовта е хубаво нещо, ако хората не са толкова объркани. Какво става, когато се влюбим?  Под въздействието на стимула хипоталамусът изстрелва мощен заряд от ендорфини. Но защо точно този мъж или  тази жена? Може би  конкретните феромони ни дават генетичен сигнал? Или някак разпознаваме чертите на нечия външност? Ароматът на даден човек пробужда приятни спомени? Може би любовта е част от плана?  А от там идва и сексът. Той е оръжие. Сексът е спасение, когато вече няма надежда за любов.

Убиват хора, че казват истината. Това е истината. Но истината е, че сме арогантни. Опитваме се всячески да избегнем старостта, а не осъзнаваме каква привилегия е да остареем, особено с някого. Някой, който не те кара да извършиш убийство, който не те унижава.  Истината е, че мълчанието във всеки си има име. Истината е, че почти любов – не е любов. Истината е, че е нужна болка, за да се изцели болка. Истината е, че всички сме самотни, но сме заедно в самотата си. Истината е, че гневът е полезен, завистта – разбираема, а похотта – напълно естествена. Истината е, че жената е жена, когато има правилно мъжко присъствие. Истината е, че самотата не се лекува по полов път.  Има мъже,  които лъжат, за да влезнат в леглото ти, но има и такива, които лъжат, за да влезнат в сърцето ти.  Има толкова много жени/мъже, с които да преспиш, а толкова малко, с които да поговориш. Истината те прави свободен. А докато не се каже истината за миналото, не може да се намери помирение в настоящето. Истината е, че най-важното решение в живота на човек е в коя компания ще го прекара. Истината  е, че тя е Вълшебница, защото подарява най-ценното -  време. А то е като хляба – хубаво е да си оставиш и за утре.

Истината е, че рицарят падна от коня…

*Крадци на мечти*

Дойде и ме хвана за ръка.

Неочаквано докосна и душа…

Отрицание имаше в сърцето, но усмивката ти на лицето…

Всичко грейва към небето.

Когато те видя ме грабваш.

Поглеждаш ме – изяждаш.

Светът спира да се върти,

Докато гледам в твоите очи.

Искаше да видиш свят.

Да те отведа от тук.

Но не каза, че ще бъде за малко и то – напук.

Грабихме, взимахме, докато ни е добре.

И изведнъж… ни мечти, ни криле.

Щяхме да рисуваме мечти.

Да бъдем само аз и ти...

Любовта ни беше скок, за който ти ме вдъхнови.

А сега съм просто едно влюбено момче, което ти разби.

Но ти си моето момиче – запомни.

Така ми каза ти… Така ми каза ти.

Будя се нощем  и мълча, а всъщност крещя, за да дето не чувам гласа…

Пред очите ми Ти, а всъщност те няма.

Свито е сърцето без моята дама.

Искам да те гледам, искам да те чувам.

Даже и като мълчиш – ликувам.

За едно ще те помоля само…

В чуждо легло да не лягаш и на друго рамо да не се облягаш.

Щяхме да рисуваме мечти. Да бъдем само аз и ти.

А сега останахме - крадци на мечти.