*Открито за скритото*

Когато дадеш най-доброто от себе си, но не успееш.  Когато получиш това, което искаш, но не е това, от което имаш нужда. Когато се чувстваш толкова уморен, но  не можеш да заспиш. Когато сълзите ти се стичат по лицето или кръв ти капе от сърцето.  Когато загубиш нещо, което не можеш да замениш. Когато обичаш някой, но напразно. Когато някой се опита да те поправи, но не успее. Когато си прекалено влюбен да се откажеш. Тогава, може ли да стане по-зле?!

Животът е по-труден отколкото можем да понесем и по-прекрасен отколкото можем да отнесем…

За да се излекуваш, първо трябва да признаеш, че кървиш. Приемеш ли го, страхотевично  започваш да се бориш.  За живот. За свобода. За светлина. Спираш да бъдеш от ония, силно начинаещите, дето се газират от всяко поклащане. Започваш да бъдеш от тия, интересните хора. Лудите, които са луди за живот, луди за разговори, луди за любов, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които не се прозяват, нито дрънкат баналности, от тия, дето горят, горят, горят. 

А без лудите, има ли значение, като нЕма смисъл?! Светът се крепи на тях, защото са хитри, ама без да искат. Просто играят - играта на Живота.  И без това се напълни със застаряващи, себични, самовлюбени, несериозни тъпаци. Кому е нужно да бъдем нормални?! И няма какво да се лъжем. В 3:00 сутринта няма нищо нормално отворено, освен краката на луда жена. И аспиринът не помага за нищо друго, освен за съвестта.  И всичко, което мине през к*ро и през зЪбо остава. Останалото, извинете, ама заминава.

Нека бъдем реалисти дявол да го вземе… Интелектът се гради, самочувствието идва с опита, а красотата или я има, или я няма. На жените не ни трябва мъж, а герой. А героят винаги казва истината.  Разбитото сърце означава, че си опитал. И всеки дава на другите именно това, което носи в него. За да усещаме повече, трябва да мислим по-малко.  Тъй като в момента, в който започнем да свръханализираме означава, че отдавна сме намерили отговора.  Баланс  е това да не позволяваш на някой да те обича по-малко отколкото се обичаш ти самия.  А понякога да изгубиш баланс от любов е част от това да бъдеш балансиран. И какво значи „Ще опитам“?! Опитваме ли да си обуем бельото всеки ден? Не. Просто го обличаме.

За носталгията… Тя е като болест. Първо боледуваш, но после се пренася на някой друг и отминава. За раздялата…  вредна за сърцето, полезна за икономиката. Моногамията… интелектуален избор, но все пак, ние всички сме животни. Колкото и да ни се иска, надали имаме пълен контрол над себе си и останалите.

Ледът… ами той се топи, огънят е вечен. Морето…  всеки септември е с един сезон по-старо и с едно лято по-богато. Времето… вече непредсказуемо. Днешният ден… старото е новото модерно и всеки има нужда поне с един човек да може да говори за всичко, както говори със себе си. И разбира се, че идва момент, в който захвърляш всичко и просто следваш мечтите си. А, ако искаш да повярваш в нещо просто трябва да намериш причина за това.

Относно желанието, то  си е желание. Където и да си, слънцето няма да го изгори, а приливът няма да го  отнесе.  И да, силен човек с лесно минало няма. Както жарава без огън не поддава. И естествено, че да звъннеш на някой добре забравен любим не е добра идея. Защо?! Ами защото  е неморално, неестествено, лицемерно и с неясни мотиви. И е добре да знаем, че вече нищо не е просто, дори на етикета да пише така. 40 градуса, ама за всеки случай на 30….

За лъжата… ами тя е валутата на света. Кажеш истината – неприет си. Излъжеш – взет си. А тайната на големите пари е в големите мечти. Животът е кратък, ама изкуството вечно. Късите поли и вафли в коси отминават, но всички с "Мона Лиза" продължават…

Мъже – търсете си жени, с които да обиколите света, а не баровете. Жени – търсете си мъже, които ще бъдат добри бащи, а не крехки души.  И така, както едно бебе, ако не плаче няма да получи това, което иска, така пасивността убива, без да иска. И да, мъжете лъжат повече, но жените по-добре.  И да, не можеш да се грижиш за себе си като угаждаш безизмерно на другите.

Знаете ли, че по-голямата част от хората те приемат, както те те възприемат?! И когато си над 25 години, не си на възраст, в която да вършиш несъзнателни глупости. На възраст си, в която ги вършиш напълно съзнателно и с удоволствие. А нуждата не е слабост. Нуждата си е нужда. Трябва да бъдеш най-добрият вариант на себе си. Ако не знаеш кой е той, избираш си един и се преструваш на него.

И на емоционална диета се поставят само нормалните хора. Уморените от Живота хора.

Лудите вярват в хаоса на света. Защото знаят, че все повече нещастни предлагат щастие. Но знаят и, че трябва да си много смел и малко луд, за да отвориш сърцето си и да го дариш. Останалите са се превърнали просто в едни симпатични хладилници, които чакат да им напълнят рафтовете.

Живеем във време, в което наистина ментетата са повече от оригиналите и като искаш нещо конкретно не бива да се задоволяваш с нищо приблизително.  Време, в което се чудиш в късмета ли да вярваш или в истинската любов. И има ли комбинация от двете? Време, в което постоянно ни намекват сериозно, въобще да не се взимаме насериозно…  Време , в което често имаме ключалка, но нямаме ключ.

Запомни! Който ти дава от времето си ти дава частица от Живота си, от себе си. Не забравяй! Никога няма да може да си го върне обратно.

Съвет! Не се забърквай с хора, които няма какво да губят. И, ако си кажеш, че вече нямаш нищо -  имаш себе си! И без това почти всичко друго е илюзия. Животът е като татуиран фризьор. Ти му казваш как, той си пее и си знае неговата. Тоест… болезнено безнадежден, но неутолим за нови импровизации. Винаги пази малко в тайна две неща – личния си живот и следващия си ход. А успееш ли да разтупкаш сърце, всичко е в твоите ръце.

Най-добре да си странна смес между реалист и мечтател. За да знаеш къде си, кой „меси“ , всичко да ти е ‚без завеси‘ , но да гориш. Да гориш, за да цъфтиш… И да, най-красивите жени са щастливите жени. И знай, че всеки иска да каже истината, защото му тежи. Просто трябва да го мотивираш и да не го спираш.

Това беше. Половината на половината.

Последни думи… нямам думи!

От страстоубийката…

Сузана Башева 

*Кой си ти Българино?*

   Устата, която се моли или ръката, която помага?!

   Ти си този, който казва: „ Не си струва човек да живее в тази държава“. Няма да си струва, когато важното за нас не е важно за тях. Когато липсва „От хората за хората“, когато липсват „Пазители на традициите“, когато чалгата замести фолклора, само защото е модерно, заради къдрици и силиконови певици. Няма да си струва, когато всеки ден виждаш как покрай сухото гори суровото… Заедно с виновните страдат и невинните. Да, не си струва човек да живее тук, но при сегашното неразбиране на живота. При днешното разделение на народа. Днес българинът повече се тревожи да не губи неща, отколкото да печели неща. Емоционалните ползи работят по-добре от рационалните.  Сблъскваме се със социални, битови проблеми ежедневно, след което си скубем косите непотребно. Непотребно, защото никой не разбира за нашата драма от днес, тъй като сме свикнали да мълчим, даже с финес.  

   

Кой си ти Българино?  Ти си примирен патриот, изнервен от заплатата, която все не стига да живееш нормално. А, ако успяваш да преживяваш прилично, то работиш часпром, санкционирайки здравето и семейството си. Не излизаш да протестираш с полицията, защото не искаш те да взимат 20 заплати от твоите данъци. Обвиняваш ги, че имат нелепо поведение на пътя, криейки се в храстите, липса на гражданска съвест и съзнание,  но в същото време успокояваш нервите си карайки с 200 по магистралата, не спираш не пешеходна пътека, минаваш на жълт светофар, качваш се зад волана пийнал и след това им се молиш да вземат да се почерпят, вместо да ходиш да си платиш акта за нарушение.

Ти си този, който гледа новините вечер, възмущава се, че учителка е облепила устата на дете  в неравностойно положение с тиксо и все още работи като възпитател, но се лекуваш само гледайки през телевизора, с ракия и салата.

Ти си този, който се просълзява, когато един баща на две прекрасни момчета в рамките на няколко месеца губи жена си и дома си, и нито кметът на града нито общината им обръща внимание първият един месец, защото това се случва не преди, а точно след изборите. Нямат вече време и полза да помогнат на един българин в беда. И какво се случва сега? Ти Българино им помогна. Децата имат обувки, имат якета, имат раници, учебници, ходят на училище, защото си добър. Защото може да нямаш доверие на държавата, но имаш вяра в доброто, все още.

Българинът е интересна и противоречива личност. И няма и дава. И иска и не му стиска. Обича неприличните предложения, но му липсват дръзновения. За българина най-добрият антидепресант сега е добрината. Трудно му е да бъде идеалист, защото е загубил невинността си. Българинът бузи за шамари вече няма! Властта е променила красотата му. Българинът трябва да разбере, че в нещастието няма нищо благородно и че можем да бъдем изключителни заедно, вместо обикновени поотделно.

Къде живеем ние, българи? В една малка и красива, но покварена държава на умишлени куршуми и последователни луди, които ни тормозят и те не знаят вече защо. Объркани хора с несъответстващи професии. Тук, в загубения Рай, хората сме вече други. Толерира се бащинията и фалшивата скромност. Фирмите се мислят за повече от клиентите си. Всички са били навсякъде и разбират от всичко. Всеки може да ни управлява и никой не е последен. Съдят те по това какви цигари пушиш, как си облечен и от каква кола слизаш. Не ги интересува какво можеш и какво знаеш. Важното е, че за тях не си удобен.  Ако имаш мнение и го изразиш на глас, никому не си нужен вече. Поради усмивка, характер и присъствие на самочувствие ти не си добре приет. Тук сякаш е и раят и адът. Сякаш времето е спряло. Още цари отминалото време. Българите сме като глина в ръцете на управляващите ни. Моделират ни по свой вкус. Тълпа на суетата и кавгата.

Абе, да се молим на Бога, че всички ние се молим в България. Тук има около три хиляди църкви, но и този брой църкви не са в състояние да спасят българина. Замисляли сте се, че всеки български дом трябва да бъде българска църква. И не свещениците, а майките и бащите ни пазят и се молят за нас всеки Божи ден!

Средно 90 години живот. Това са 365 дни x 24 часа = 8.760 часа x 90 години = 788 400 часа живот. А ние го изхарчихме…

Българинът е устата, която се моли всеки ден и ръката, която помага всеки ден. Само дано разберем, че за да вървиш, трябва да тръгнеш. За да имаш, трябва да даваш. От сивото в главата зависи цветното в живота ни.

За разбитите ни мечти, рухналите надежди и празните ни копнежи. За любовта, дружбата, братството и доверието ни. За предателството, измяната и отричането ни. За всичките ни волни и неволни грехове. За богатството и бедността ни. За почернените ни души и големите ни сърца.

За недосегаемите българи в забравената България…

Сузана Башева

*От хората за хората...*

Годината е 2015, месецът е зимен, светът е озверял,  а хората си ставаме все по свидни... 

Съвременният човек е като един голям кръг, който се мъчи да живее в квадрат. Същността на човешкия дух  се поражда от нови преживявания, като намира за нужно и възвишено да тормози хората, които правят добро днес, за да си осигурят добър сън утре...

Става дума за отец Иван. Един обикновен човек, родом от с. Благово, израснал от 16 годишна възраст в София. Боледувайки, след 30 годишнината си, той преоткрива църквата и Бог. Решава да стане отец и иска да помага на хората. От обличане на расото през 1981 година, той започва да гради и строи. Именно тогава държавата се сеща за неговото съществуване и започва да го атакува. Провиненията са, че има „приятели на запад”, той е „агент на запада” и „защо ще става поп?!”.

 Затварят го за 7 месеца в килия в следствието в Монтана, където не му дават да се изкъпе нито веднъж, стрижат му брадата до половина обаче, че машинката им се чупи и го карат да спи на земята.  В едно помещение - „6 стъпки широко, 12 дълго” тогавашните на власт се подиграват с Отчето. Целта им е била да му свалят расото, за да си сложат една звездичка в повече.  Става дума за Отчето, което създаде приюта за бездомни хора, които имат нужда от помощ. Домът се казва „Св. Николай” и се намира в с. Нови хан при манастир „Св. Троица”. Един човек, който цял живот е в битките с живота. Минал през тясната килия в затвора, „справедливата” държава и хората, които са искали да му попречат, днес той е носител на доброто и покровител на изоставени, объркани души. Напук на всичко, днес той продължава да гради.

И тъй като няма ненаказано добро,от няколко седмици отец Иван от Нови хан, получава заплахи за убийство по телефона. 

„Седем-осем пъти в продължение на 2 седмици някой се обажда от скрит номер и казва да освободя всички жени и деца или ще съм „мъртъв”. Като го питам кой е, той затваря телефона.”, казва отецът.

Не става дума за вярващи и невярващи, не става дума за лошотията  у хората. Нея я е имало, има я и винаги ще я има. Не става дума за страх, отец Иван не се притеснява от нищо, по думите му. Не става дума за жената, която най-вероятно е прибрал духовникът, защото е била тормозена и сега евентуалният й партньор не може да спи, че няма кой да бие, след като се напие. 

Става дума за времето, в което живеем. Извинете, безвремието! Сега, когато най-скъпото нещо не е подвигът и добрината, а информацията и голотата. Сега, когато щастието се състой не в това просто да продължим напред, а в това да свръханализираме, което означава, че отдавна сме намерили отговора и в това да си отмъстим. Време, в което знанието не е сила, с която можеш да промениш живота си, а е бреме, което носи тъга. Време, в което ДНК-то на щастливия живот е тежина и вечна борба. Време, в което бягство зад граница е най-добрият вариант да оцелееш. Човекът днес намира красота в самотата си. Да си саможивляк е на почит. Време, в което ‘колкото толкова” ни задоволява. Време, в което „да бъда нощем гола или денем в мола” е ежедневният въпрос на прекрасни момичета, които разчитат само на епилацията и основно напредват на задна. Време, в което не се толерира  духовното, на което е символ отец Иван, а се култивира материалното, върху което почти всеки се е спрял. Време, в което мъжът не се преценява по това колко обича децата си, така, както отец Иван обича своите, които нарича „внуци”, а се преценява по това какво светът е направил с него.

Сега, когато има контрол над тълпата, влиянието върху действието на всички ни води до големи промени, тъжни промени... Време, в което ни пускат мъгла да не виждаме по далеч от носа си. Светът е един голям кошер и всяко малко нещо иска да бъде обичано. И пчелите си имат царица, а пушекът ги успокоява и прикрива опасността. Точно, както с нас шикалкавят сега...

Разбери човеко, че ненужното на теб е съкровище за друг. Остави ти отец Иван да си гледа децата и да гради, докато може, без тайно да го пробождаш с ножа. На безразличието.

 Няма братска трапеза вече. Не можеш да угодиш на хората. Ако до сега си се радвал на моменти, вече ще се радваш на това да имаш време... Време за жената, време за децата, време за брата... Не бъди горд, а се смири, защото гордостта плаче през нощта. Не бъди сантиментален, тъй като това днес е най-погубното на света.

Запомни, че героят винаги казва истината и животът е в тия, малките неща, да помагаш от добра душа.

 Като отец Иван, който сега е на 70 години, но не са го пречупили. Засега.

‘От хората за хората’ не е просто история, нито борба, а просто блага дума, която да отвори врата. 


Сузана Башева