*Кой си ти Българино?*

   Устата, която се моли или ръката, която помага?!

   Ти си този, който казва: „ Не си струва човек да живее в тази държава“. Няма да си струва, когато важното за нас не е важно за тях. Когато липсва „От хората за хората“, когато липсват „Пазители на традициите“, когато чалгата замести фолклора, само защото е модерно, заради къдрици и силиконови певици. Няма да си струва, когато всеки ден виждаш как покрай сухото гори суровото… Заедно с виновните страдат и невинните. Да, не си струва човек да живее тук, но при сегашното неразбиране на живота. При днешното разделение на народа. Днес българинът повече се тревожи да не губи неща, отколкото да печели неща. Емоционалните ползи работят по-добре от рационалните.  Сблъскваме се със социални, битови проблеми ежедневно, след което си скубем косите непотребно. Непотребно, защото никой не разбира за нашата драма от днес, тъй като сме свикнали да мълчим, даже с финес.  

   

Кой си ти Българино?  Ти си примирен патриот, изнервен от заплатата, която все не стига да живееш нормално. А, ако успяваш да преживяваш прилично, то работиш часпром, санкционирайки здравето и семейството си. Не излизаш да протестираш с полицията, защото не искаш те да взимат 20 заплати от твоите данъци. Обвиняваш ги, че имат нелепо поведение на пътя, криейки се в храстите, липса на гражданска съвест и съзнание,  но в същото време успокояваш нервите си карайки с 200 по магистралата, не спираш не пешеходна пътека, минаваш на жълт светофар, качваш се зад волана пийнал и след това им се молиш да вземат да се почерпят, вместо да ходиш да си платиш акта за нарушение.

Ти си този, който гледа новините вечер, възмущава се, че учителка е облепила устата на дете  в неравностойно положение с тиксо и все още работи като възпитател, но се лекуваш само гледайки през телевизора, с ракия и салата.

Ти си този, който се просълзява, когато един баща на две прекрасни момчета в рамките на няколко месеца губи жена си и дома си, и нито кметът на града нито общината им обръща внимание първият един месец, защото това се случва не преди, а точно след изборите. Нямат вече време и полза да помогнат на един българин в беда. И какво се случва сега? Ти Българино им помогна. Децата имат обувки, имат якета, имат раници, учебници, ходят на училище, защото си добър. Защото може да нямаш доверие на държавата, но имаш вяра в доброто, все още.

Българинът е интересна и противоречива личност. И няма и дава. И иска и не му стиска. Обича неприличните предложения, но му липсват дръзновения. За българина най-добрият антидепресант сега е добрината. Трудно му е да бъде идеалист, защото е загубил невинността си. Българинът бузи за шамари вече няма! Властта е променила красотата му. Българинът трябва да разбере, че в нещастието няма нищо благородно и че можем да бъдем изключителни заедно, вместо обикновени поотделно.

Къде живеем ние, българи? В една малка и красива, но покварена държава на умишлени куршуми и последователни луди, които ни тормозят и те не знаят вече защо. Объркани хора с несъответстващи професии. Тук, в загубения Рай, хората сме вече други. Толерира се бащинията и фалшивата скромност. Фирмите се мислят за повече от клиентите си. Всички са били навсякъде и разбират от всичко. Всеки може да ни управлява и никой не е последен. Съдят те по това какви цигари пушиш, как си облечен и от каква кола слизаш. Не ги интересува какво можеш и какво знаеш. Важното е, че за тях не си удобен.  Ако имаш мнение и го изразиш на глас, никому не си нужен вече. Поради усмивка, характер и присъствие на самочувствие ти не си добре приет. Тук сякаш е и раят и адът. Сякаш времето е спряло. Още цари отминалото време. Българите сме като глина в ръцете на управляващите ни. Моделират ни по свой вкус. Тълпа на суетата и кавгата.

Абе, да се молим на Бога, че всички ние се молим в България. Тук има около три хиляди църкви, но и този брой църкви не са в състояние да спасят българина. Замисляли сте се, че всеки български дом трябва да бъде българска църква. И не свещениците, а майките и бащите ни пазят и се молят за нас всеки Божи ден!

Средно 90 години живот. Това са 365 дни x 24 часа = 8.760 часа x 90 години = 788 400 часа живот. А ние го изхарчихме…

Българинът е устата, която се моли всеки ден и ръката, която помага всеки ден. Само дано разберем, че за да вървиш, трябва да тръгнеш. За да имаш, трябва да даваш. От сивото в главата зависи цветното в живота ни.

За разбитите ни мечти, рухналите надежди и празните ни копнежи. За любовта, дружбата, братството и доверието ни. За предателството, измяната и отричането ни. За всичките ни волни и неволни грехове. За богатството и бедността ни. За почернените ни души и големите ни сърца.

За недосегаемите българи в забравената България…

Сузана Башева

*От хората за хората...*

Годината е 2015, месецът е зимен, светът е озверял,  а хората си ставаме все по свидни... 

Съвременният човек е като един голям кръг, който се мъчи да живее в квадрат. Същността на човешкия дух  се поражда от нови преживявания, като намира за нужно и възвишено да тормози хората, които правят добро днес, за да си осигурят добър сън утре...

Става дума за отец Иван. Един обикновен човек, родом от с. Благово, израснал от 16 годишна възраст в София. Боледувайки, след 30 годишнината си, той преоткрива църквата и Бог. Решава да стане отец и иска да помага на хората. От обличане на расото през 1981 година, той започва да гради и строи. Именно тогава държавата се сеща за неговото съществуване и започва да го атакува. Провиненията са, че има „приятели на запад”, той е „агент на запада” и „защо ще става поп?!”.

 Затварят го за 7 месеца в килия в следствието в Монтана, където не му дават да се изкъпе нито веднъж, стрижат му брадата до половина обаче, че машинката им се чупи и го карат да спи на земята.  В едно помещение - „6 стъпки широко, 12 дълго” тогавашните на власт се подиграват с Отчето. Целта им е била да му свалят расото, за да си сложат една звездичка в повече.  Става дума за Отчето, което създаде приюта за бездомни хора, които имат нужда от помощ. Домът се казва „Св. Николай” и се намира в с. Нови хан при манастир „Св. Троица”. Един човек, който цял живот е в битките с живота. Минал през тясната килия в затвора, „справедливата” държава и хората, които са искали да му попречат, днес той е носител на доброто и покровител на изоставени, объркани души. Напук на всичко, днес той продължава да гради.

И тъй като няма ненаказано добро,от няколко седмици отец Иван от Нови хан, получава заплахи за убийство по телефона. 

„Седем-осем пъти в продължение на 2 седмици някой се обажда от скрит номер и казва да освободя всички жени и деца или ще съм „мъртъв”. Като го питам кой е, той затваря телефона.”, казва отецът.

Не става дума за вярващи и невярващи, не става дума за лошотията  у хората. Нея я е имало, има я и винаги ще я има. Не става дума за страх, отец Иван не се притеснява от нищо, по думите му. Не става дума за жената, която най-вероятно е прибрал духовникът, защото е била тормозена и сега евентуалният й партньор не може да спи, че няма кой да бие, след като се напие. 

Става дума за времето, в което живеем. Извинете, безвремието! Сега, когато най-скъпото нещо не е подвигът и добрината, а информацията и голотата. Сега, когато щастието се състой не в това просто да продължим напред, а в това да свръханализираме, което означава, че отдавна сме намерили отговора и в това да си отмъстим. Време, в което знанието не е сила, с която можеш да промениш живота си, а е бреме, което носи тъга. Време, в което ДНК-то на щастливия живот е тежина и вечна борба. Време, в което бягство зад граница е най-добрият вариант да оцелееш. Човекът днес намира красота в самотата си. Да си саможивляк е на почит. Време, в което ‘колкото толкова” ни задоволява. Време, в което „да бъда нощем гола или денем в мола” е ежедневният въпрос на прекрасни момичета, които разчитат само на епилацията и основно напредват на задна. Време, в което не се толерира  духовното, на което е символ отец Иван, а се култивира материалното, върху което почти всеки се е спрял. Време, в което мъжът не се преценява по това колко обича децата си, така, както отец Иван обича своите, които нарича „внуци”, а се преценява по това какво светът е направил с него.

Сега, когато има контрол над тълпата, влиянието върху действието на всички ни води до големи промени, тъжни промени... Време, в което ни пускат мъгла да не виждаме по далеч от носа си. Светът е един голям кошер и всяко малко нещо иска да бъде обичано. И пчелите си имат царица, а пушекът ги успокоява и прикрива опасността. Точно, както с нас шикалкавят сега...

Разбери човеко, че ненужното на теб е съкровище за друг. Остави ти отец Иван да си гледа децата и да гради, докато може, без тайно да го пробождаш с ножа. На безразличието.

 Няма братска трапеза вече. Не можеш да угодиш на хората. Ако до сега си се радвал на моменти, вече ще се радваш на това да имаш време... Време за жената, време за децата, време за брата... Не бъди горд, а се смири, защото гордостта плаче през нощта. Не бъди сантиментален, тъй като това днес е най-погубното на света.

Запомни, че героят винаги казва истината и животът е в тия, малките неща, да помагаш от добра душа.

 Като отец Иван, който сега е на 70 години, но не са го пречупили. Засега.

‘От хората за хората’ не е просто история, нито борба, а просто блага дума, която да отвори врата. 


Сузана Башева

*Научи 10 урока*

1. Следвай сърцето си!

2. Нямай очаквания!

3. Вярвай в себе си!

4. Бъди различен!

5. Живота пази!

6. Обичай /дори, когато теб не те/!

7. Усмихвай се /нищо, че ти се плаче/!

8. Притихвай /няма спешни задачи/!

9. Харесвай се, защото си с нещо добър и красив!

10. Бъди щастлив!

*Вярвай на времето си…*

Времето се разделя на две. Преди това и след това… Преди да е имало нещо е нямало нищо. Времето не е просто механизъм, то е живо и диша, така както аз сега Ви пиша. Времето е генератор на идеи, не спи, а леко шуми. Времето дава на човек, толкова, колкото иска… Времето има опции да поемем риска. Времето ни дава и „крилатия“ и „рогатия“…Времето се получава не с милост, а със силост. Времето ни дава неопределен брой години, любовници и чаши вино, а те и не бива да се броят. Времето е парченце Живот…

Времето го има вечно. Обръщаш се, то е там. Сега е тук. А утре пак. Какво ни дава, то? Спасение, което всички търсим. Музика, без която никой не може. Път, по който всеки да върви. Любов, за която някой ще цъфти. Адреналин, за който си го може. Молитви за „Пази Боже!“. Време за всеки, което не се забравя. Страшно за някой, за друг – забава. Мечти, които всички да гоним, идеи, за които да се борим.

Ако не си го спомняш – времето, тоест Живота, който си имал, той отлита с вятъра. Времето ни дава и дъгата, заедно с росата. Време за белези и време те да станат сувенир. Време за залеза и зората. Време за тъгата, когато е било „кило кръв и метър кожа“, когато всичко е било под ножа. Време за болката, която трябва да се почувства. Време за книгата, която искаме да прочетем, без да знаем, можем ли в тандем… А защо книгата да не свърши по средата, така, както хората умират на незнайна дата…Време, за да сме днес тук, шансът да се прави напук. Времето е тишината, оглушителна в синевата. Време да обичаш, без да се заричаш.

Парченца Живот, парченца Любов, парченца Кивот…Всичко това е за нас, само и само да сме в захлас. Време да отиде да плаче сърцето, докато не се удави, освен, ако не може да плува…тогава вече ще царува. Време, в което си даваш сметка какво става около теб. Предубеден си, но изведнъж се появява някой, който ти казва да се успокоиш. Да се отпуснеш. А когато си дадеш това време да се отпуснеш, тогава вече си даваш сметка за истински ценните неща в Живота. Даваш си сметка, че там в онази кутия… има една снимка на твоя любима. Започваш да забелязваш незабележимото. Даваш си време да чуеш, че по радиото звучи любимата ти песен. Че днес е понеделник – 13-ти и че „той/тя“ би избягал с теб на момента, в която и да е част на планетата и то без да ти гледа монетата… Малките неща, приятели. Това, за което живеем и ако може без да го пилеем. Времето е това – мъничко тъга, придружена със заря. Във времето, когато спреш да се страхуваш започваш да се наслаждаваш и пируваш. Във времето, кучето се мисли за заек, ама понякога се оказва китаец…Никога не е това, което изглежда, просто пози, за да обзавежда. Та така, винаги идва моментът, в който пътят на времето се раздвоява, а след това разбираш, че не прекалява. Просто си шуми, за да може да реши.

И идва времето, в което можеш да ги накараш да си мислят,че твоето решение е тяхно предложение… Фалшива скромност или открита арогантност? Изборът е твой, а времето не е в застой. Времето е шанс за ефекта на дефекта. Времето е „Този с джойстика“, то ни води и управлява, без да иска и налага.

И идва времето, в което разбираш, че мъжете делят жените на такива, до които си лягат и на такива, до които се будят. А вторите са тези, които им липсват. Идва времето, в което осъзнаваш, че отговорностите означават действия, а мечтите стават реалност, когато мислите бъдат в актуалност. Идва времето, в което се усещаш, че и прекаленият ангел Богу не е на добре. Идва времето, в което разбираш,че си се влюбил така, както се заспива…бавно и изцяло. Идва времето, в което вече подозираш, че светът не винаги е фабрика за желания, а в голяма доза – просто занималня… Идва времето, в което вече знаеш, че ни се пращат проблеми, за да се научим да се справяме с тях, а не да ги оправяме. Идва времето, в което знаеш – ако си видял една, видял си всичките. Времето, в което се разминавам на косъм, след като съм тичала боса… Идва времето, в което осъзнаваш, че връзките отвън изглеждат по-привлекателни. Отвътре не са това, което говорят и идва време, в което спират и да спорят. Идва време, в което си разбрал, че от приятели за приятели е най-големият дар. Идва времето, в което, след всяко изречение започващо с „Нормално…“ вече мислиш банално. Идва време, в което откриваш, че с логика – от А до Б, а с въображение – на края на света. Идва време, в което вече си задаваш въпроса: „Дали в разбито семейство живеят разбити хора? Дали пак ще мога?!“. Идва време, в което знаеш, че можеш да построиш къща от основата и да е много здрава, но домът е нещо много крехко. Идва време, в което си разбрал, че като не спиш между хората, не знаеш угодата. Идва времето, в което искаш тази обич да е такава – да не иска нищо, освен двама. Идва времето, в което виждаш, че жена без капризи е като генерал без армия. На вид добре, ама ефект – никакъв.

Едно време за един Живот с твой пилот. За разбитите мечти, рухналите надежди и празните копнежи. За любовта, дружбата, братството и доверието. За предателството, измяната и отричането. За всички волни и неволни грехове. За богатството и за бедността. За почернените души и големите сърца. Затова, че най-хубавото предстои.

Време е за вяра без никаква мяра!




Сузана Башева

*Шум в ушите…*

*За всички останали е просто това, което виждат.*

Една жена, която не рисува сърца. Само понякога ги хваща, смачква и оставя настрани. Една жена, която сутрин като стане, отваря прозореца, поглежда небето и няма търпение да отпие от кафето. Тя е от там, от където надеждата е необходимост. Тя вярва, че все още е лесно да се омъжиш по Любов. Тя не вярва в принципите, а в сърцето. Тя мисли много и в същото време знае, че няма време за мислене. Или я сграбчваш или забравяш за нея. Тя знае, че два чорапа не могат да останат заедно, но си представя, че двама души могат. Знае, че тя за някой е като специално ястие, което не се яде всеки ден, но мечтае менюто да се промени. За нея модел на ескалацията е напрежението и неуважението. Сляпото й място е…тайна.  Опитва се да бъде добра и да не губи кураж. Опитва да остане недокосната от времето. Опитва да избяга от психологическата фригидност на масовката.  Научи, че това, че само тя вижда резултата не значи, че греши, а просто, че е сама. Наполовина е разбрала „ефектът на пеперудата“, защото знае колко фатално зависим е животът на околните от собствените ни постъпки, но не знае колко кардинално променящ е пътят към тях. Тя е от този вид, който не следва пътя, а отива там, където няма такъв и незнайно как и защо, все оставя следа.  Живецът  в гласа й, но минорното настроение е в погледа. Теорията на хаоса е в главата й, а пърхането на пеперудата в душата й. Харесва й да я подценяват, но и да я окуражават. Старае се, когато прави добро да не е, за да си купи съвест, а за личната кауза. Успява да е обективна, дори с хората, които обича.  Будна е, защото иска да е различна от хората, които се събуждат чак, когато чуят гласа на „Онзи с косата“…

Тя разбра, че за да усетиш колко ти е сладко, трябва да усетиш колко е солено. Как ще разбереш колко ти е топло, ако не разбереш колко ти е студено?! Тя разбра, че дори сигурността е измамна, като мишка в стена и мъгла под врата. За този шум в ушите Ви говоря. Постоянно отрезвяващия, че дори объркващ. Досаден и вечно готов за борба. Всеки си чува по нещо, най-вероятно точно това, от което го е страх. И никой не е обещавал да е лесно, въпросът е да си заслужава. Двете гарантирани единици в Живота са, че ще има трудни моменти, в които ще искаме да станем и да си тръгнем - и втората, че ще се помолим да останем. Не за друго, а за да не съжаляваме. Тя си повтаря напоследък едно изречение преди да заспи: „Всеки ден, във всяко едно отношение, положението става все по-добро и по-добро“. Не че ще Ви оправи Живота, но ще Ви олекне с пет грама на душата и ще сънувате до зората.

Тя обича самотата и да избяга от тълпата и кавгата. Когато пътува в различни посоки, мисли различно. На запад, мечтае големи мечти, на изток се връща в спомени, на север гони призраци, а на юг рови пясъци. Тя е русалка, която не седи на едно място. Днес е тук, утре ще бъде другаде. Това да не Ви обърква. Не става дума за това, че на нея не може да се разчита, а за вечната й жажда за Живот. Сама прави нещата да се случват или поне половината от тях. Бохем по душа, верен приятел, тих залез и цяла енциклопедия. Русалката разбира всичко и всички, освен себе си. Повечето хора приемат положението, в което се намират и имат таван на възможностите си. Тя просто не е устроена така. Нищо и никой не е в състояние да я накара да се примири с нещо, което не е по неин вкус и не може да я направи щастлива. Дори да изпадне в такава ситуация няма да е за дълго. Нищо не я спира да търси – правилното място и правилния човек. Нещо повече – тя го приема като свое първо задължение да намери живинката и да осигури пълноценен живот.

Русалката има своя истина и не вярва в широко разпространените заблуди. И така се стига до мистерията в нея. Тя не смята за нужно да споделя на всички на всяка цена какво знае, какво не знае и дали изобщо знае. Дори да сте срещу нея и да не спирате с укорите си към нея, тя няма да Ви прекъсне, ще Ви остави сами да стигнете до истината. Тя дава обяснение на хората, на които държи, за останалите е просто това, което виждат. Само на най-приближените си би се обидила и би простила всичко. С всички други ще бъде остра, открита, противоречиво на това,  любезна и възпитана. Нищо друго.

Като приятелка тя е вашето мъжко момиче, а под нежнотийката се крие упорит характер. Близките и приближените за нея са като спокоен бряг, на който да се поспре за малко и да усети спокойствието. Русалката иска морският й гларус просто да й завърже очите и да я заведе до пясъка, за да го усети под краката си. Просто да я събуди през нощта, за да я пита нещо, защото няма търпение да чуе мнението й,  и не може да изчака до сутринта.

Една русалка, която не се вмества в стандартните клишета за красота. Усеща всяка промяна във вибрацията и емоцията. Тя е загадка и за самата себе си. Единственото, което иска в големи дози е живия Живот.

За този шум в ушите Ви говоря. Нестихващият глас у нас, който очевидно има срок на годност около 100 години…

Точка

Сузана Башева

*От сивото в главата зависи цветното в Живота*

Представи си това. Точно в този момент ти четеш тази статия, а аз се надявам да те замисли и усмихне. Трето лице гледа филм. Друг прави любов. Дете плаче. Баща се радва. Майка се усмихва. Замислял ли си се, че докато ти спиш, някой друг, далеч в друга част на кълбото, кара сърф сред любимото синьо и под жаркото слънце. Сещаш ли се често, че докато ти ядеш, някой гладува. Докато ти изхвърляш ненужното за теб, то се превръща в съкровище за друг. Докато ти плуваш, друг се дави. Той свири на китара, тя пее. Един издъхва, друг се ражда. И после светът бил черно-бял. Светът е толкова шарен, че може би няма и толкова цветове. А хората, хората се допълваме. Всички и постоянно. Няма лоши хора, има различно предразполагащи човеци. Всеки изважда по нещо от дадена личност. За някои хора един човек може да има проблем с нервите, да е сприхав и импулсивен, за другите обаче същият този човек може да е живот, усмивка и топлина. Наистина всеки изважда от нас по нещо различно. Всички имаме и слънце и луна. Светлото и тъмното не са непознати.

Светът е един голям кошер, а всяко малко нещо иска да бъде обичано. Може би човеците сме точно като пчелите. И те си имат царица, която да ги управлява, а пушекът ги успокоява и прикрива опасността, точно като сред нас. Нали знаете, че същността на човешкия дух се поражда от нови преживявания. Поискайте ги и ще се сбъднат. А щастието се състой в това просто да продължим напред. И не забравяйте – блага дума врата отваря! А Бог пътува почти винаги инкогнито.

Когато пораснем разбираме, че които си приличат се привличат. Но да не бъркаме привличането с ‚правилното‘. Има и такива, които са еднакво различни. Истината е, че обичаме със сърцето, но желаем с очите. Истината е, че един мъж трябва да бъде оставен на мира да кърви тихо, а една жена – да цъфти шумно. Истината почти винаги е мрачна. Затова е истина. Истината е, че преди да станеш лице на нещо, трябва да имаш яко д*пе за друго. Истината е, че колкото повече знаеш, толкова по-малко се страхуваш. Истината е, че от сивото в главата зависи цветното в живота. Каквото пееш, това се случва…

Хората, които правят добро днес си осигуряват добър сън утре. Да контролираш волята си, но да се подчиняваш на съвестта си е направо изкуство, което не всеки владее. Но все пак хубавото в живота е да не спираш емоциите си. Един път е. За да ти е цветно – ако имаш глас – пей, ако имаш сърце – обичай.  Един човек колкото и да е принципен и лоялен, първо лоялността не е евтина и второ – винаги има изключение на правилото. Освободи се максимално от предразсъдъците и премахни принципа – ‚Предпочитам да те нямам завинаги, отколкото да те имам за кратко.‘ Тъй като именно краткотрайните, зверски, зареждащи емоции ни карат да се чувстваме живи. Полезни са, изживей ги. И пак казвам няма лоши хора, има различни души с общ изглед. Просто докато се намерят е нужно търпение и определено надежда. Защото там от където идваме тя е необходимост. И нека не забравяме, че, за да видим пеперуди трябва да изтърпим две-три гъсеници.

Любов… всичко е Любов. Морето е Любов за едни, планината за други, музиката… за всички. И като се замислим – струвайте, правете, но каквото и да се случва всъщност точно тя е над всичко. Като гореща вода за шоколад. Водата трябва да е  много, много топла, за да стане шоколадът – шоколад. Като в Любовта… да е топло и вкусно.

Всички хубави неща са от сивото в главата. А, за да стане цветно – мисли шарено. Виждайте, когато гледате, чувайте, когато слушате, целунете, когато обичате и не съжалявайте, а се възхищавайте. За да имаш трябва да даваш, за да вървиш, трябва да тръгнеш, за да си щастлив трябва да изпитваш обикновена Любов към всичко и всички. Генерална Любов. Без милосърдие под похлупак. Да оставиш торбичка, ама без да се докоснеш до човека… е като да сте активни, но не много ефективни.

Представи си това. Един град на ангели и един музей на толерантност, писатели на свободата и сбъдване на желания. Защо не?! Разбира се, че е възможно. От сивото в главата зависи цветното в живота. Търпение, търпение, търпение. Търпението пести енергия, а накрая се възнаграждава. Чиста мисъл, ясна цел и Любов към човека. Това е добро. На всички ни се е случвало да съдим някого (дори несъзнателно), но идва моментът, в който осъзнаваш, че за всичко си има причина и един човек става сприхав, изнервен и „лош“, от патологичен страх от това дали живее правилно или може би от това, че не… Така че – „Со кротце, со благо се отива надалеко".

Знаем ли кое е най-скъпото нещо в този свят? Информацията. Знаем ли кое е най-ценното в този свят? Здравето. Знаем ли кое топли душата? Усмивката. Знаем ли от какво имаме нужда всички (защото сме еднакви)? Любов. Знаем ли кое е най-сложното нещо в този свят? Простотата. Онези малки, светли, стоплящи и усмихващи неща, които всъщност не са неща. Простичко а?! Здраве, мир и просперитет, благоденствие. Това е пълнотата и завършеността на сивото в главата, което случва цветното в Живота.

Ако няма изход, търсиш път навътре. Ако няма вълни за сърф се гмуркаш. Ако няма сняг, караш колело. Ако няма вода се радваш на дъжда. Ако в един мъж няма ерекция, предизвикваш я. Ако една жена хапе и когато галиш – кучка. Толкова е ясно и чисто и никой не трябва да се променя. Бъди себе си, отива ти. В крайна сметка хубавото на всички хора е, че винаги ще те нахранят, ще ти дадат чаша вино и после и ще потанцуват. А дълбоко, много надълбоко в себе си всички сме плитки… Оплетени и вързани за нещо, без което не можем. И така трябва да бъде. Всеки да има притегателна сила, която да го дърпа, бута и вдига. Адреналин – живинка. Човек – Любов. А силата е в знанието, защото можеш да промениш Живота си с една идея. „Ако посееш действие ще пожънеш навик. Ако посееш характер ще пожънеш съдба.“

ДНК-то на щастливия Живот – да спреш веднага да предвиждаш, защото, който предвижда спира да преживява. Да преценяваш мъжа по това колко обича детето си, а не по това какво светът е направил с него. Да се бориш за всичко, което искаш, за да го имаш. Да спреш да анализираш постоянно, защото прекаляването със сивото в главата случва нерешителността. Да спреш да се опитваш да контролираш всичко и всички, защото първо не можеш и второ не е здравословно. Контрол… на какво ли не са готови хората, за да контролират. А всъщност именно от това има беда. От контрола на тълпата. Влиянието върху действието на една тълпа води до огромни промени именно върху сивото в главата. Пазете си мозъка и го освободете. Летете! Проблеми?! Няма. Има само изкуствено повишена важност на нещата. Здраве и Любов – цветното в Живота.

След секс обикновено човек пуши или оставя другите да пушат. След баня обикновено е мокър. След работа обикновено - уморен. След плаж – със загар. След Любов – полужив. След университета – знаещ. След концерт – развълнуван. След целувка – докоснат. След специална вечер – зареден. След зимата идва лятото. Това му е хубавото на Живота – цветното, различното.

Представи си това… Детска планета е. Малкият принц е тук, а Мечо Пух е нашата ‚царица‘.  Всичко е шарено. Вече е различно. Цари дивашка благодат. Акцентът е в обелените колене, а същественият въпрос е:

 -Чуваш ли? Аз раста.

Сузана Башева