*Шум в ушите…*

*За всички останали е просто това, което виждат.*

Една жена, която не рисува сърца. Само понякога ги хваща, смачква и оставя настрани. Една жена, която сутрин като стане, отваря прозореца, поглежда небето и няма търпение да отпие от кафето. Тя е от там, от където надеждата е необходимост. Тя вярва, че все още е лесно да се омъжиш по Любов. Тя не вярва в принципите, а в сърцето. Тя мисли много и в същото време знае, че няма време за мислене. Или я сграбчваш или забравяш за нея. Тя знае, че два чорапа не могат да останат заедно, но си представя, че двама души могат. Знае, че тя за някой е като специално ястие, което не се яде всеки ден, но мечтае менюто да се промени. За нея модел на ескалацията е напрежението и неуважението. Сляпото й място е…тайна.  Опитва се да бъде добра и да не губи кураж. Опитва да остане недокосната от времето. Опитва да избяга от психологическата фригидност на масовката.  Научи, че това, че само тя вижда резултата не значи, че греши, а просто, че е сама. Наполовина е разбрала „ефектът на пеперудата“, защото знае колко фатално зависим е животът на околните от собствените ни постъпки, но не знае колко кардинално променящ е пътят към тях. Тя е от този вид, който не следва пътя, а отива там, където няма такъв и незнайно как и защо, все оставя следа.  Живецът  в гласа й, но минорното настроение е в погледа. Теорията на хаоса е в главата й, а пърхането на пеперудата в душата й. Харесва й да я подценяват, но и да я окуражават. Старае се, когато прави добро да не е, за да си купи съвест, а за личната кауза. Успява да е обективна, дори с хората, които обича.  Будна е, защото иска да е различна от хората, които се събуждат чак, когато чуят гласа на „Онзи с косата“…

Тя разбра, че за да усетиш колко ти е сладко, трябва да усетиш колко е солено. Как ще разбереш колко ти е топло, ако не разбереш колко ти е студено?! Тя разбра, че дори сигурността е измамна, като мишка в стена и мъгла под врата. За този шум в ушите Ви говоря. Постоянно отрезвяващия, че дори объркващ. Досаден и вечно готов за борба. Всеки си чува по нещо, най-вероятно точно това, от което го е страх. И никой не е обещавал да е лесно, въпросът е да си заслужава. Двете гарантирани единици в Живота са, че ще има трудни моменти, в които ще искаме да станем и да си тръгнем - и втората, че ще се помолим да останем. Не за друго, а за да не съжаляваме. Тя си повтаря напоследък едно изречение преди да заспи: „Всеки ден, във всяко едно отношение, положението става все по-добро и по-добро“. Не че ще Ви оправи Живота, но ще Ви олекне с пет грама на душата и ще сънувате до зората.

Тя обича самотата и да избяга от тълпата и кавгата. Когато пътува в различни посоки, мисли различно. На запад, мечтае големи мечти, на изток се връща в спомени, на север гони призраци, а на юг рови пясъци. Тя е русалка, която не седи на едно място. Днес е тук, утре ще бъде другаде. Това да не Ви обърква. Не става дума за това, че на нея не може да се разчита, а за вечната й жажда за Живот. Сама прави нещата да се случват или поне половината от тях. Бохем по душа, верен приятел, тих залез и цяла енциклопедия. Русалката разбира всичко и всички, освен себе си. Повечето хора приемат положението, в което се намират и имат таван на възможностите си. Тя просто не е устроена така. Нищо и никой не е в състояние да я накара да се примири с нещо, което не е по неин вкус и не може да я направи щастлива. Дори да изпадне в такава ситуация няма да е за дълго. Нищо не я спира да търси – правилното място и правилния човек. Нещо повече – тя го приема като свое първо задължение да намери живинката и да осигури пълноценен живот.

Русалката има своя истина и не вярва в широко разпространените заблуди. И така се стига до мистерията в нея. Тя не смята за нужно да споделя на всички на всяка цена какво знае, какво не знае и дали изобщо знае. Дори да сте срещу нея и да не спирате с укорите си към нея, тя няма да Ви прекъсне, ще Ви остави сами да стигнете до истината. Тя дава обяснение на хората, на които държи, за останалите е просто това, което виждат. Само на най-приближените си би се обидила и би простила всичко. С всички други ще бъде остра, открита, противоречиво на това,  любезна и възпитана. Нищо друго.

Като приятелка тя е вашето мъжко момиче, а под нежнотийката се крие упорит характер. Близките и приближените за нея са като спокоен бряг, на който да се поспре за малко и да усети спокойствието. Русалката иска морският й гларус просто да й завърже очите и да я заведе до пясъка, за да го усети под краката си. Просто да я събуди през нощта, за да я пита нещо, защото няма търпение да чуе мнението й,  и не може да изчака до сутринта.

Една русалка, която не се вмества в стандартните клишета за красота. Усеща всяка промяна във вибрацията и емоцията. Тя е загадка и за самата себе си. Единственото, което иска в големи дози е живия Живот.

За този шум в ушите Ви говоря. Нестихващият глас у нас, който очевидно има срок на годност около 100 години…

Точка

Сузана Башева

*От сивото в главата зависи цветното в Живота*

Представи си това. Точно в този момент ти четеш тази статия, а аз се надявам да те замисли и усмихне. Трето лице гледа филм. Друг прави любов. Дете плаче. Баща се радва. Майка се усмихва. Замислял ли си се, че докато ти спиш, някой друг, далеч в друга част на кълбото, кара сърф сред любимото синьо и под жаркото слънце. Сещаш ли се често, че докато ти ядеш, някой гладува. Докато ти изхвърляш ненужното за теб, то се превръща в съкровище за друг. Докато ти плуваш, друг се дави. Той свири на китара, тя пее. Един издъхва, друг се ражда. И после светът бил черно-бял. Светът е толкова шарен, че може би няма и толкова цветове. А хората, хората се допълваме. Всички и постоянно. Няма лоши хора, има различно предразполагащи човеци. Всеки изважда по нещо от дадена личност. За някои хора един човек може да има проблем с нервите, да е сприхав и импулсивен, за другите обаче същият този човек може да е живот, усмивка и топлина. Наистина всеки изважда от нас по нещо различно. Всички имаме и слънце и луна. Светлото и тъмното не са непознати.

Светът е един голям кошер, а всяко малко нещо иска да бъде обичано. Може би човеците сме точно като пчелите. И те си имат царица, която да ги управлява, а пушекът ги успокоява и прикрива опасността, точно като сред нас. Нали знаете, че същността на човешкия дух се поражда от нови преживявания. Поискайте ги и ще се сбъднат. А щастието се състой в това просто да продължим напред. И не забравяйте – блага дума врата отваря! А Бог пътува почти винаги инкогнито.

Когато пораснем разбираме, че които си приличат се привличат. Но да не бъркаме привличането с ‚правилното‘. Има и такива, които са еднакво различни. Истината е, че обичаме със сърцето, но желаем с очите. Истината е, че един мъж трябва да бъде оставен на мира да кърви тихо, а една жена – да цъфти шумно. Истината почти винаги е мрачна. Затова е истина. Истината е, че преди да станеш лице на нещо, трябва да имаш яко д*пе за друго. Истината е, че колкото повече знаеш, толкова по-малко се страхуваш. Истината е, че от сивото в главата зависи цветното в живота. Каквото пееш, това се случва…

Хората, които правят добро днес си осигуряват добър сън утре. Да контролираш волята си, но да се подчиняваш на съвестта си е направо изкуство, което не всеки владее. Но все пак хубавото в живота е да не спираш емоциите си. Един път е. За да ти е цветно – ако имаш глас – пей, ако имаш сърце – обичай.  Един човек колкото и да е принципен и лоялен, първо лоялността не е евтина и второ – винаги има изключение на правилото. Освободи се максимално от предразсъдъците и премахни принципа – ‚Предпочитам да те нямам завинаги, отколкото да те имам за кратко.‘ Тъй като именно краткотрайните, зверски, зареждащи емоции ни карат да се чувстваме живи. Полезни са, изживей ги. И пак казвам няма лоши хора, има различни души с общ изглед. Просто докато се намерят е нужно търпение и определено надежда. Защото там от където идваме тя е необходимост. И нека не забравяме, че, за да видим пеперуди трябва да изтърпим две-три гъсеници.

Любов… всичко е Любов. Морето е Любов за едни, планината за други, музиката… за всички. И като се замислим – струвайте, правете, но каквото и да се случва всъщност точно тя е над всичко. Като гореща вода за шоколад. Водата трябва да е  много, много топла, за да стане шоколадът – шоколад. Като в Любовта… да е топло и вкусно.

Всички хубави неща са от сивото в главата. А, за да стане цветно – мисли шарено. Виждайте, когато гледате, чувайте, когато слушате, целунете, когато обичате и не съжалявайте, а се възхищавайте. За да имаш трябва да даваш, за да вървиш, трябва да тръгнеш, за да си щастлив трябва да изпитваш обикновена Любов към всичко и всички. Генерална Любов. Без милосърдие под похлупак. Да оставиш торбичка, ама без да се докоснеш до човека… е като да сте активни, но не много ефективни.

Представи си това. Един град на ангели и един музей на толерантност, писатели на свободата и сбъдване на желания. Защо не?! Разбира се, че е възможно. От сивото в главата зависи цветното в живота. Търпение, търпение, търпение. Търпението пести енергия, а накрая се възнаграждава. Чиста мисъл, ясна цел и Любов към човека. Това е добро. На всички ни се е случвало да съдим някого (дори несъзнателно), но идва моментът, в който осъзнаваш, че за всичко си има причина и един човек става сприхав, изнервен и „лош“, от патологичен страх от това дали живее правилно или може би от това, че не… Така че – „Со кротце, со благо се отива надалеко".

Знаем ли кое е най-скъпото нещо в този свят? Информацията. Знаем ли кое е най-ценното в този свят? Здравето. Знаем ли кое топли душата? Усмивката. Знаем ли от какво имаме нужда всички (защото сме еднакви)? Любов. Знаем ли кое е най-сложното нещо в този свят? Простотата. Онези малки, светли, стоплящи и усмихващи неща, които всъщност не са неща. Простичко а?! Здраве, мир и просперитет, благоденствие. Това е пълнотата и завършеността на сивото в главата, което случва цветното в Живота.

Ако няма изход, търсиш път навътре. Ако няма вълни за сърф се гмуркаш. Ако няма сняг, караш колело. Ако няма вода се радваш на дъжда. Ако в един мъж няма ерекция, предизвикваш я. Ако една жена хапе и когато галиш – кучка. Толкова е ясно и чисто и никой не трябва да се променя. Бъди себе си, отива ти. В крайна сметка хубавото на всички хора е, че винаги ще те нахранят, ще ти дадат чаша вино и после и ще потанцуват. А дълбоко, много надълбоко в себе си всички сме плитки… Оплетени и вързани за нещо, без което не можем. И така трябва да бъде. Всеки да има притегателна сила, която да го дърпа, бута и вдига. Адреналин – живинка. Човек – Любов. А силата е в знанието, защото можеш да промениш Живота си с една идея. „Ако посееш действие ще пожънеш навик. Ако посееш характер ще пожънеш съдба.“

ДНК-то на щастливия Живот – да спреш веднага да предвиждаш, защото, който предвижда спира да преживява. Да преценяваш мъжа по това колко обича детето си, а не по това какво светът е направил с него. Да се бориш за всичко, което искаш, за да го имаш. Да спреш да анализираш постоянно, защото прекаляването със сивото в главата случва нерешителността. Да спреш да се опитваш да контролираш всичко и всички, защото първо не можеш и второ не е здравословно. Контрол… на какво ли не са готови хората, за да контролират. А всъщност именно от това има беда. От контрола на тълпата. Влиянието върху действието на една тълпа води до огромни промени именно върху сивото в главата. Пазете си мозъка и го освободете. Летете! Проблеми?! Няма. Има само изкуствено повишена важност на нещата. Здраве и Любов – цветното в Живота.

След секс обикновено човек пуши или оставя другите да пушат. След баня обикновено е мокър. След работа обикновено - уморен. След плаж – със загар. След Любов – полужив. След университета – знаещ. След концерт – развълнуван. След целувка – докоснат. След специална вечер – зареден. След зимата идва лятото. Това му е хубавото на Живота – цветното, различното.

Представи си това… Детска планета е. Малкият принц е тук, а Мечо Пух е нашата ‚царица‘.  Всичко е шарено. Вече е различно. Цари дивашка благодат. Акцентът е в обелените колене, а същественият въпрос е:

 -Чуваш ли? Аз раста.

Сузана Башева

*Една трогателна, слаба история за миналото с най-силния избор за бъдещето…*

     Това не e коледна история, но е също толкова специална и светла. Това не е празнично, но пък е делнично и завинаги…

     Годината е 1935, а датата трети октомври. Тогава се ражда моят дядо – Стенограф Николов, който е кръстен на неговия дядо по бащина линия. Той е работил именно като ‚стенограф‘ и затова Владимир Николов Спасов (бащата на дядо ми) решава да го кръсти - Стенограф, Графа.

     Действието се развива в тогавашна България, бедна, но сплотена, празна, но шумна от детска игра. Селото, в което се ражда и израства Графа се казва ‚Опицвет‘. Населявало се е от около 1000 човека. Къщата е била стара на един етаж и със скърцащи врати. Имало е две стаи, едната по-малка за родителите, а другата по-голяма, за да могат да спят децата. Радвали са се на скромна кухничка, в която имало десет чинии, десет чаши и две тави за готвене. Както споменах в предходния пасаж, бащата на дядо ми се е казвал Владимир Николов Спасов, а майката – Седевка Йорданова Спасова. Едни хора, дръзнали да създадат семейство в трудни, мътни времена. Голямо семейство  с пет деца,  от които - двама братя и три сестри. Главният герой в тази история е именно единият от синовете - Графа. Вече възрастен Човек, който въпреки всички трудности в изминалите години, обожава живота си и ни казва да го живеем, защото е един. И да се обичаме, не само по Коледа, а всеки ден.

     Едно време, в което децата са играли на улицата, а не на дивана пред екрана. Играли са на  ‚Чилик‘ (игра с  пръчки, в основата на която е кой по-надалеч ще  хвърли пръчката). Играли са на жмичка в дворовете на къщите си. Едни тъмни, пусти, но прекрасни дворове, в които има къде да се скриеш, но не от себе си, а за усмивката от играта.

     Всеки дом си е имал фурна, изградена от тухли в самия двор. Със слама са се затопляли фурните,  за да се нагреят тухлите, а след това майката е месила и пекла хляб в нощвите. Правила е по петнадесет хляба, за да има какво да ядат. Гледали са животни, за мляко, сирене, яйца, вълна, кожа и месо. Една крава, девет овце и петнадесет кокошки. Имало е традиция във всеки двор да има и по едно прасе, за да могат за Нова година да го заколят и да е пълна софрата. А след това  кожата на прасето се опъва да съхне и седи така пет, шест месеца и от нея са си правили цървули, за да имат обувки. Просто обувки…

     Периодът е на трудни години, след Втората световна, след  девети септември 1944 година. Ясно е, че са живели бедно. Онези времена и пет деца… Онова, което се случва е първо в средата, после в главата. Бащата е бил военен в запаса, а думата е била всичко, което има. Коледният му подарък за децата е бил панталони от вълната на овцете, за да имат топла, нова дреха за зимата. А при малчуганите е било дивашка благодат, въпреки че са ходили на училище с торбички в ръце, а цървулите от прасето на краката. Нямало я е суетнята…

      Без ток, без вода, само с четири бунара в цялото село, Графа харесва детството си. Казва, че е било чисто, усмихнато, сплотено и запомнящо се.  Един за всички и всички за един. Улиците били кални, трудно проходими, но той е обичал зимата. Много сняг е валяло тогава,по седемдесет сантиметра натрупвало.  Правили са си пътеки да могат да минат хората, та и животните след тях. На газени лампи тихо стояли у дома, но с чиста съвест си пеели песни за Коледата.

     Най-хубавият му спомен от детството са именно празниците и то коледните. Слагали са в ъгъла на едната стая слама, отгоре голяма родопска покривка и там се нареждали постните  блюда. Сърми, стар боб и колачета. Тогава, в Опицвет, е имало седем кръчми и от там са си взимали вино и греяна ракия. На Бъдни вечер баща им е палил кандило , обикалял стаите и пеел песни. Черно- бяло и празнично, бедно и уютно, тъжно и усмихнато, студено и истинско. Лентата на миналото.

     1948, 1950 са години, в които не е имало стопанства. Всеки си е имал имот и всеки е работил в и за него, в името на семейството. В Опицвет Графа е живял  до петнадесетгодишната си възраст, именно до 1950 година, когато се образуват ТКЗСЕ-та (Трудово кооперативно земеделско стопанство). Всъщност детството му е по времето на социализма, да. Тогава цялото село става едно общо звено. Имало е председател на ТКЗСЕ-то и той го е  разделил на отделни четири бригади, за да може да има работа за всеки. Три полеви бригади и една зеленчукова, за да има колективна работа. Без никаква техника и машини, само животните и голите им ръце.

     Така, времето си минавало, с  много труд, лишения, но и с чиста съвест и добра дума помежду им. Докато в една слънчева събота Графа, който е заклет фен на ‚Левски София‘, както и на Васил Левски и изобщо всичко, което е синьо, решава да отиде с негови приятели от Опицвет в София да гледат мача между ‚Левски‘ и някакъв македонски отбор на тогавашния стадион ‚Юнак‘.  Времето било хубаво, помни, че било май месец. Тръгнали си доволни от мача, хванали са трамвай номер две и решили да отидат в ‘Централни хали‘ да си купят нещо.  Влизайки в ‚Халите‘ срещу тях се озовали пет момичета, прекрасни девойки.  Стенограф спрял на стъпалата и погледът му срещнал този на Пенка. Едно момиче на плитки, с униформа и лъчезарна усмивка. Отворена, закачлива, казва той, която им казала: “Ще купувате или ще умувате?!“ И така, в тази събота дядо ми срещнал първата си любов.

     Когато става на 18 години, преди да влезне в казармата, Графа заминава за София и чрез връзка с началника на ‚Транспортна пътна агенция‘  той става кондуктор. С чиста, спретната униформа, Стенограф работи една година по маршрутите из България. Една година, в която почти постоянно го придружава и Пенка. Те са заедно през цялото време до казармата. Не е имало ден да са разделени. Ликували са.

     Септември месец 1955 година, дядо ми получава повиквателно писмо за казармата. Месец по-късно капитан Танковски – строен висок и хубав офицер, по думите му, го взима от София и го води в Сливен, в 10-та танкова бригада.

     През 1956 година в казармата, първата година Пенка е отишла три пъти да види възлюбения си. Като на раздяла, тя му е обещала да го чака и след уволнението му да се оженят. След това е изчезнала за известно време и му е пратила писмо, в което е написала, че са я принудили  да се омъжи за свещеник.  Тогава така е било, нямал си много право на глас, камо ли на чувства. Родителите са вземали този избор. Обяснила му е, че не обичала този човек и не можела да спи от болка и гняв. Но с това писмо всъщност дядо ми разбира и приема, че  той е предаден от любовта си. Той е бил в казармата, не е бил светец. Той е бил човек на думата, той е вярвал, той е обичал, той е чакал…

     През втората година Графа става младши сержант Николов  с две нашивки и отново в една слънчева събота  зводният  командир вика в кабинета си Стенограф Николов. Казва му, че го чака едно момиче горе на портала. Казвала се Пенка. Отива той, тя го прегръща, целува, плачейки... Зводният командир ги вкарва в кабинета си и им дава ключове от квартирата му в Сливен, като им казал да прекарат една вечер заедно, като за последно, но неделя на обяд да са се прибрали. Така и направили, и изкарали една нощ заедно. На следващия ден Пенка имала бърз влак София-Бургас и трябвало да тръгва, а Графа решил да я изпрати на гарата. Локомотивът свирел, тя плачела, той плачел... и наистина разбрал, че това е любов, но тази любов просто не е завинаги.

     На 25.11.1957 година Графа се уволнява и се прибира в родния дом - Опицвет. Отново е зима и с един негов приятел решават да започнат да вадят камъни над селото, в една нива от три декара. Камъни за нова вила в Опицвет, сегашната ни. Година по-късно работата с камъните свършва и в един, този път дъждовен ден, преди Великден, ден от април месец, Графа отива с приятеля си в хладилния завод  „Антон Иванов“ в София.  Започва работа в термичен отдел като термист и там работи пет години.

     Отново минава сивата зима и идва цветната пролет. Дядо ми отново решава, че е време да отиде на мач на ‚Левски София‘ с приятели. На връщане маршрутът  е същият и спират на обичайното си място – ‚Централни хали‘. Влизат, пазаруват, но на излизане се сблъскват с една тълпа момичета, без униформи, цивилни и красиви, казва той. Даже помни колко са били…  десет на брой, сред които и баба ми Росица. Пак в слънчев ден, пак там, пак така, той среща голямата си любов. Помни, че била с широк поглед, румени бузки, зелена блуза и дълга пола на карета. Помни…

     От тогава те били неразделни. Нямали са нищо, дори една вилица, камо ли дом. Имали са се един друг и любов към живота. Но в един мрачен ден, докато се разхождали, Росица казала на Стенограф, че май трябвало да се разделят и не им е било писано…  Истината отново била друг мъж, за който я натискали да се омъжи. Някакъв грък. Графа ми каза, че когато е чул това отново: „нещо ме преряза“, разплакал се, обърнал се и си тръгнал. А всички знаем, че един мъж да се разплаче, значи е… истинско. Същата вечер обаче баба ми отишла в неговото общежитие и се разкаяла за думите си. Взела решение да бъде с него и да послуша сърцето си. Тогава той й обещал, че на 05.09.1960 (същата година) ще се оженят.  Разбира се, удържал на думата си.

     Братовчедката на баба ми им предложила да останат в нейния дом докато си вземат квартира в София. Там остават един месец, след това сестрата на дядо ми ги кани да живеят на улица ‚Софроний‘ при една възрастна дама, която не била много добронамерена. Там имало две стаи и кухня, бабата в едната, те в другата. Старата жена постоянно пушела, пила и се заяждала постоянно с баба ми Росица. Изкарват тежка зима там и през 1961 година, след Великден, баба ми разбира, че е бременна.  От там решават да се преместят  в  квартал ‚Надежда‘ в един сутерен, но за да бъдем по-точни, по-скоро в едно мазе.  С времето успяват да си закупят спалня, гардероб и печка. Обзавели са се преди да се роди леля ми, което е през юни 1961 година. По-късно, когато Графа започва работа в Кремиковци, а баба ми завършва курсове за кранистка, тя отново е бременна с майка ми.

     Баба ми си отиде не отдавна, бракът им продължи от 1960 до 2013 година. Това са 54 години брак, но не просто брак. 54 години истинска, споделена, мъчна, трудна, светла и тъмна, но завинаги Любов.  Много трудности са срещали, но огромната любов и зверското уважение, което са имали един към друг е запазило не само семейството им, ами и самите тях като хора, като човеци.

     Исках да разкажа не приказка, а реална история от миналото, но и за бъдещето, защото тя носи много. То е във Вас, в нас. То е, че ако не си го спомняш – Живота, който си имал, той отлита с вятъра. Голямата Любов е тази, която разпознаваш, без да си я виждал до сега. Просто като я видиш и знаеш, че не е нищо друго. За да е успешен един брак, трябва да се влюбваш много пъти, но винаги в един и същи човек. По-малкото е повече. Простотата в живота е най-сложното нещо. Ще сме щастливи всеки ден, ако се научим да виждаме красивото на сивото. Няма нищо лошо да търсиш старата, но вечна изтърканост в живота. Когато водиш битка, ранимостта е слабост, която е хубаво да се превърне в сила и амбиция. Най-прекрасното на деня наистина е да има на кой да го разкажеш вечерта. И всъщност за сродните души най-важното е да имат общо скривалище. Изкуството на Живота е умението да извисяваш обикновеното до необикновено. В основата е да се събудиш някоя сутрин и да си кажеш: „Повече нищо не ми трябва.“ И не защото имаш всичко, а защото имаш достатъчно.

     А за дядо ми… Това е един Човек, който обожава живота, който е над болката и суетата. За който любовта е вечна. Който още вярва в доброто и човещината. Покрай него и аз. Това е една душица, която се радва на слънцето и небето, както майката на детето. Попитах го:

-  Хубав ли е животът, дядо?!

     Той ми отговори:

-  Хубав е, сине. Най-хубав е, когато имаш някой, с който да се обичате.

     Няма как да съжаляваш някой, когато му се възхищаваш.

     Благодаря ти, дядо!

Сузана Башева