Времето се разделя на две. Преди това и след това… Преди да е имало нещо е нямало нищо. Времето не е просто механизъм, то е живо и диша, така както аз сега Ви пиша. Времето е генератор на идеи, не спи, а леко шуми. Времето дава на човек, толкова, колкото иска… Времето има опции да поемем риска. Времето ни дава и „крилатия“ и „рогатия“…Времето се получава не с милост, а със силост. Времето ни дава неопределен брой години, любовници и чаши вино, а те и не бива да се броят. Времето е парченце Живот…
Времето го има вечно. Обръщаш се, то е там. Сега е тук. А утре пак. Какво ни дава, то? Спасение, което всички търсим. Музика, без която никой не може. Път, по който всеки да върви. Любов, за която някой ще цъфти. Адреналин, за който си го може. Молитви за „Пази Боже!“. Време за всеки, което не се забравя. Страшно за някой, за друг – забава. Мечти, които всички да гоним, идеи, за които да се борим.
Ако не си го спомняш – времето, тоест Живота, който си имал, той отлита с вятъра. Времето ни дава и дъгата, заедно с росата. Време за белези и време те да станат сувенир. Време за залеза и зората. Време за тъгата, когато е било „кило кръв и метър кожа“, когато всичко е било под ножа. Време за болката, която трябва да се почувства. Време за книгата, която искаме да прочетем, без да знаем, можем ли в тандем… А защо книгата да не свърши по средата, така, както хората умират на незнайна дата…Време, за да сме днес тук, шансът да се прави напук. Времето е тишината, оглушителна в синевата. Време да обичаш, без да се заричаш.
Парченца Живот, парченца Любов, парченца Кивот…Всичко това е за нас, само и само да сме в захлас. Време да отиде да плаче сърцето, докато не се удави, освен, ако не може да плува…тогава вече ще царува. Време, в което си даваш сметка какво става около теб. Предубеден си, но изведнъж се появява някой, който ти казва да се успокоиш. Да се отпуснеш. А когато си дадеш това време да се отпуснеш, тогава вече си даваш сметка за истински ценните неща в Живота. Даваш си сметка, че там в онази кутия… има една снимка на твоя любима. Започваш да забелязваш незабележимото. Даваш си време да чуеш, че по радиото звучи любимата ти песен. Че днес е понеделник – 13-ти и че „той/тя“ би избягал с теб на момента, в която и да е част на планетата и то без да ти гледа монетата… Малките неща, приятели. Това, за което живеем и ако може без да го пилеем. Времето е това – мъничко тъга, придружена със заря. Във времето, когато спреш да се страхуваш започваш да се наслаждаваш и пируваш. Във времето, кучето се мисли за заек, ама понякога се оказва китаец…Никога не е това, което изглежда, просто пози, за да обзавежда. Та така, винаги идва моментът, в който пътят на времето се раздвоява, а след това разбираш, че не прекалява. Просто си шуми, за да може да реши.
И идва времето, в което можеш да ги накараш да си мислят,че твоето решение е тяхно предложение… Фалшива скромност или открита арогантност? Изборът е твой, а времето не е в застой. Времето е шанс за ефекта на дефекта. Времето е „Този с джойстика“, то ни води и управлява, без да иска и налага.
И идва времето, в което разбираш, че мъжете делят жените на такива, до които си лягат и на такива, до които се будят. А вторите са тези, които им липсват. Идва времето, в което осъзнаваш, че отговорностите означават действия, а мечтите стават реалност, когато мислите бъдат в актуалност. Идва времето, в което се усещаш, че и прекаленият ангел Богу не е на добре. Идва времето, в което разбираш,че си се влюбил така, както се заспива…бавно и изцяло. Идва времето, в което вече подозираш, че светът не винаги е фабрика за желания, а в голяма доза – просто занималня… Идва времето, в което вече знаеш, че ни се пращат проблеми, за да се научим да се справяме с тях, а не да ги оправяме. Идва времето, в което знаеш – ако си видял една, видял си всичките. Времето, в което се разминавам на косъм, след като съм тичала боса… Идва времето, в което осъзнаваш, че връзките отвън изглеждат по-привлекателни. Отвътре не са това, което говорят и идва време, в което спират и да спорят. Идва време, в което си разбрал, че от приятели за приятели е най-големият дар. Идва времето, в което, след всяко изречение започващо с „Нормално…“ вече мислиш банално. Идва време, в което откриваш, че с логика – от А до Б, а с въображение – на края на света. Идва време, в което вече си задаваш въпроса: „Дали в разбито семейство живеят разбити хора? Дали пак ще мога?!“. Идва време, в което знаеш, че можеш да построиш къща от основата и да е много здрава, но домът е нещо много крехко. Идва време, в което си разбрал, че като не спиш между хората, не знаеш угодата. Идва времето, в което искаш тази обич да е такава – да не иска нищо, освен двама. Идва времето, в което виждаш, че жена без капризи е като генерал без армия. На вид добре, ама ефект – никакъв.
Едно време за един Живот с твой пилот. За разбитите мечти, рухналите надежди и празните копнежи. За любовта, дружбата, братството и доверието. За предателството, измяната и отричането. За всички волни и неволни грехове. За богатството и за бедността. За почернените души и големите сърца. Затова, че най-хубавото предстои.
Време е за вяра без никаква мяра!
Сузана Башева
